Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Докато управителят заобикаляше бюрото си и се ръкуваше с дон Педро, охранителите поставиха сандъка в средата на стаята. Управителят не откъсна поглед от сандъка, докато гостът му отваряше закопчалките и вдигаше капака. Петимата мъже се взряха в редиците прилежно подредени банкноти от по пет паунда. Гледката не беше необичайна за никой от тях.

Управителят се обърна към главния касиер.

— Съмървил, банкнотите да се преброят и проверят отново и ако мистър Мартинес е съгласен с резултата, след това да бъдат унищожени.

Главният касиер кимна и единият от охранителите затвори капака и го закопча. След това двамата бавно вдигнаха тежкия сандък и го понесоха след касиера извън кабинета. Управителят не каза нито дума, докато вратата не се затвори, а после попита:

— Какво ще кажете за чаша „Бристъл Крийм“, докато изчакаме преброяването, старче?

На дон Педро му бе трябвало известно време да приеме, че обръщението „старче“ е знак на добронамереност и дори на признание, че си член на клуба, макар и чужденец.

Управителят наля две чаши и подаде едната на госта си.

— За ваше здраве, стари друже.

— За ваше здраве, стари друже — повтори като папагал дон Педро.

— Изненадан съм — каза управителят, след като отпи, — че държите такава голяма сума пари в брой.

— Бяха в един трезор в Женева през последните пет години и щяха да си останат там, ако правителството ви не беше решило да започне да печата нови банкноти.

— Решението не е мое, старче. Всъщност бях против, но онзи глупак секретарят на кабинета… завършил неподходящото училище и университет… настояваше, че немците са фалшифицирали банкнотите ни от пет паунда по време на войната. Казах му, че това е просто невъзможно, но той не искаше и да чуе. Държеше се така, сякаш разбира повече от специалистите от банката ни. Казах му също, че докато подписът ми стои на английска банкнота, сумата трябва да се признае напълно.

— Не бих очаквал по-малко — каза дон Педро и рискува да се усмихне.

Скоро откриха, че им е трудно да намерят тема за разговор, по която и двамата да се чувстват удобно. Единствено благодарение на полото (не водното), Уимбълдън и очакването на 12 август продължиха да разговарят достатъчно дълго, за да може управителят да налее по още едно шери, но и той не бе в състояние да скрие облекчението си, когато телефонът най-сетне иззвъня. Управителят остави чашата си, вдигна слушалката и се заслуша. После извади от вътрешния си джоб писалка „Паркер“, написа някакво число и помоли главния касиер да го повтори.

— Благодаря, Съмървил — каза и затвори. — С радост мога да ви съобщя, че числата съвпадат, стари друже. Не че съм се съмнявал — побърза да добави.

Отвори горното чекмедже на бюрото си, извади чекова книжка и написа „Два милиона сто четирийсет и три хиляди сто трийсет и пет паунда“ с отработен калиграфски почерк. Не се сдържа и добави „в брой“, преди да сложи подписа си. Подаде с усмивка чека на дон Педро, който провери сумата и отвърна на усмивката му.

Дон Педро предпочиташе банково нареждане, но чек от управителя на „Английска банка“ беше второто най-добро решение. В края на краищата документът носеше подписа му.

Тримата излязоха от къщата на Итън Скуеър 44 по различно време сутринта, но накрая всички се оказаха на едно и също място.

Пръв излезе Луис. Отиде до станцията на метрото на Слоун Скуеър и взе влака на Съркъл Лайн до Хамърсмит, където се прекачи на Пикадили Лайн. Ефрейтор Кран го следваше плътно.

Диего взе такси до Виктория и се качи на автобус до летището; секунди по-късно опашката му го последва.

Луис улесни капитан Хартли да не пропуска нито един негов ход, но пък от друга страна, изпълняваше точно онова, което му бе наредил баща му. На Ханслоу Уест излезе от метрото и взе такси до летището, където се увери, че самолетът му излита след малко повече от час. Купи си последния брой на „Плейбой“ и тъй като нямаше багаж за деклариране, бавно тръгна към Изход 5.

Автобусът остави Диего пред терминала няколко минути преди десет. Той също направи справка и установи, че полетът му до Мадрид има четирийсет минути забавяне. Нямаше значение. Той се разходи до „Форте Грил“, поръча си кафе и сандвич с шунка и се настани до входа, за да е пред погледа на всички.

Карл отвори вратата на къщата няколко минути след като самолетът на Луис отлетя за Ница и тръгна към Слоун стрийт, понесъл торба на „Хародс“, която вече беше пълна. По пътя спря при една витрина, но не за да се възхищава на изложените стоки, а да погледне отраженията в стъклото — стар трик да провери дали го следят. Следяха го, разбира се — същият онзи вехто облечен дребосък, който вървеше по петите му през последния месец. Когато стигна „Хародс“, много добре си даваше сметка, че опашката му е само на няколко крачки зад него.