Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

— Мистър Нолс.

— За.

— Мистър Диксън.

— Против.

— Мистър Анскот.

— За.

Ема поставяше чавка или кръст срещу всяко от имената в своя списък. Дотук нямаше изненади.

— Адмирал Съмърс.

— Против — твърдо заяви той.

Ема не можеше да повярва на ушите си. Адмиралът беше размислил, което означаваше, че ако всички други се придържат към позициите си, тя няма как да изгуби.

— Мисис Клифтън.

— Против.

— Мистър Добс.

— Против.

— Мистър Карик.

Финансовият директор се поколеба. Беше казал на Ема, че е против цялата идея, тъй като бе сигурен, че разходите ще се увеличат спирално и че въпреки уверенията на Бюканан компанията в крайна сметка ще бъде принудена да заеме големи суми от банката.

— За — прошепна мистър Карик.

Ема изруга под нос. Постави кръстче срещу името на Карик и отново погледна списъка. Пет на пет. Всички обърнаха глави към най-новия член на борда, от когото сега зависеше всичко.

Ема и Рос Бюканан щяха да разберат как ще гласува дон Педро Мартинес, но не и защо.

— Само с един глас?

— Да — каза майорът.

— В такъв случай купуването на акциите вече се доказа като добра инвестиция.

— Какво искате да направя сега?

— Засега подкрепете председателя, защото скоро отново ще се нуждае от подкрепата ви.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Не е нужно да разбирате, майоре.

Дон Педро стана от бюрото си и тръгна към вратата. Срещата беше приключила. Фишър бързо го последва в коридора.

— Как ви се отразява животът на семеен мъж, майоре?

— Отлично — излъга Фишър, който бързо беше научил, че двама души не могат да живеят толкова евтино, колкото един.

— Радвам се да го чуя — каза Мартинес, докато подаваше на майора дебел плик.

— Какво е това? — попита Фишър.

— Малък бонус за добре свършената работа — отвърна Мартинес, докато Карл отваряше външната врата.

— Но аз вече съм ви длъжник — каза Фишър, докато прибираше плика във вътрешния си джоб.

— А аз съм сигурен, че ще ми се издължите подобаващо — каза Мартинес и погледна към мъжа, който седеше на една пейка от другата страна на улицата и се преструваше, че чете „Дейли Мейл“.

— Още ли искате да дойда в Лондон преди следващото заседание на борда?

— Не, но искам да ми се обадите веднага щом научите кой е спечелил поръчката за построяването на „Бъкингам“.

— Вие ще сте първият, който ще научи — каза Фишър.

Отдаде шеговито чест на новия си шеф и закрачи към Слоун Скуеър. Мъжът от отсрещната страна на улицата не тръгна след него, но пък капитан Хартли знаеше със сигурност къде отива майорът.

Дон Педро се усмихна, докато влизаше обратно в къщата.

— Карл, кажи на Диего и Луис, че искам да ги видя незабавно. Ти също ще ми трябваш.

Икономът се поклони, докато затваряше външната врата, тъй като внимаваше да играе ролята си всеки път, когато някой можеше да ги гледа. Дон Педро се върна в кабинета си, седна зад бюрото, усмихна се и си помисли за току-що приключилата среща. Този път нямаше да му попречат. Всичко беше на мястото си и той можеше да довърши не само един човек, а цялото семейство. Нямаше намерение да казва на майора какъв ще е следващият му ход. Имаше чувството, че въпреки редовните бонуси Фишър може да се окаже несигурен при натиск и че е възможно да има някакви граници, които не е склонен да прекрачи.

На дон Педро не му се наложи да чака дълго — на вратата се почука и в кабинета влязоха единствените трима души, на които имаше доверие. Двамата му синове заеха местата си от другата страна на бюрото, което само му напомни, че най-малкият му син няма да присъства. Това само засили решимостта му. Карл остана прав.

— Заседанието на борда е минало отлично. Решили са с един глас разлика да започнат строежа на „Бъкингам“, като решаващ се е оказал вотът на майора. Сега трябва да разберем коя корабостроителница ще получи поръчката за строежа. Дотогава не можем да продължим с втората част от плана ми.

— И тъй като начинанието може да се окаже доста скъпо — обади се Диего, — имаш ли идеи как ще финансираме цялата операция?

— Да — каза дон Педро. — Смятам да обера банка.

Полковник Скот-Хопкинс се вмъкна в „Кларънс“ малко преди обяд. Кръчмата се намираше само на двеста метра от Даунинг стрийт и бе популярна сред туристите. Той отиде при бара и поръча половин пинта тъмно и двоен джин с тоник.

— Три и шест, сър — каза барманът.