Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Какво искате да направя?

— Нищо прекалено натоварващо — каза Слоун. — Просто да подпишете няколко документа. Зная, че преподобният Джонсън чака да ви запознае със службата. Единствената му тревога е, че църквата не е достатъчно голяма, за да побере енориашите, както и всички приятели и колеги на Седрик, които ще дойдат от Лондон в четвъртък.

— Той не би искал да пропускат работен ден заради него — каза Берил.

— Не ми даде сърце да ги спра.

— Много мило от ваша страна.

— Той напълно го заслужава — каза Слоун. — Но остава един малък въпрос, за който трябва да се погрижим. — Извади три дебели документа от куфарчето си. — Просто ми трябва подписът ви, така че банката да продължи нормалната си работа.

— Не може ли да почака до следобед? — попита Берил. — Синът ми Арнолд пътува от Лондон. Както вероятно знаете, той е кралски юрисконсулт и обикновено ме съветва по въпросите, свързани с банката.

— Боя се, че не — каза Слоун. — Ще трябва да взема влака до Лондон в два часа, ако искам да спазя всички срещи, уговорени от мистър Хардкасъл. Ако това ще ви помогне, с готовност ще пратя копия от документите в кабинета на Арнолд веднага щом се върна в банката. — Той хвана ръката й. — Просто подписите ми трябват, мисис Хардкасъл. Разбира се, прочетете документите, ако имате някакви съмнения.

— Предполагам, че всичко е наред — каза Берил и взе подадената й от Слоун писалка, без да се опитва да прочете гъсто изписания с малки букви текст.

Слоун излезе и помоли викария да дойде при тях. После клекна до мисис Хардкасъл, обърна на последната страница на първия документ и посочи пунктираната линия. Берил подписа и трите документа в присъствието на преподобния Джонсън, който невинно стана свидетел на процедурата.

— Ще се видим в четвъртък — каза Слоун, докато се изправяше, — когато ще си спомним с възхищение и благодарност всичко, което постигна Седрик в забележителния си живот.

После излезе и остави възрастната дама в компанията на викария.

— Мистър Клифтън, бихте ли ми казали къде бяхте в пет часа вечерта в петък?

— В Амстердам с приятелката си Саманта, на посещение в Райксмузеум.

— Кога видяхте за последен път мистър Седрик Хардкасъл?

— Отидох в дома му на Кадоган Плейс малко след осем вечерта във вторник, след като се върнах от Шифнал в Шропшър.

— Мога ли да ви попитам защо мистър Хардкасъл е искал да го посетите в извънработно време, когато бихте могли да го направите на следващата сутрин в офиса?

Този път Себастиан не отговори веднага. Нищо не му пречеше да каже, че са се виждали по въпрос, засягащ единствено банката, и инспекторът щеше да продължи нататък.

— Проверявах една сделка, за която председателят имаше причини да смята, че старши служител на банката работи зад гърба му.

— И открихте ли, че опасенията му са верни и въпросният човек наистина работи зад гърба на мистър Хардкасъл?

— Да.

— Да не би случайно да става въпрос за мистър Ейдриън Слоун?

Себ премълча.

— И как реагира мистър Хардкасъл, след като му казахте какво сте открили?

— Предупреди ме, че смята да уволни въпросния човек на следващия ден и ме посъветва да съм колкото се може по-далеч от офиса по това време.

— Защото е щял да изхвърли началника ви?

— Поради което и бях в Амстердам в петък вечер — каза Себ, подминавайки въпроса. — За което сега съжалявам.

— Защо?

— Защото ако бях отишъл в офиса през онзи ден, може би щях да спася мистър Хардкасъл.

— Смятате ли, че мистър Слоун би го спасил, ако се озовеше в същото положение?

— Баща ми винаги казва, че един полицай никога не бива да задава хипотетични въпроси.

— Не всеки от нас е в състояние да разреши престъпление със същата лекота, с която го прави инспектор Уоруик.

— Да не мислите, че Слоун е убил мистър Хардкасъл? — попита Себ.

— Не, не мисля — отвърна инспекторът. — Макар че има вероятност да е бил в състояние да спаси живота му. Но дори на инспектор Уоруик би му било трудно да го докаже.

Негово Преосвещенство Ашли Тадуорт, епископ на Хъдърсфийлд, изкачи шестте стъпала и зае мястото си на амвона, докато изпълняваха последните стихове на химна „Остани с мен“.

Погледна надолу към събралото се множество и изчака всички да млъкнат. Някои, които не бяха успели да си намерят място, стояха прави между пейките, а пристигналите със закъснение се бяха скупчили в дъното на църквата. Това говореше красноречиво за човека, когото изпращаха.