— Как може един беден човек да спечели нещо, когато трябва да се пазари с умник като вас? Най-ниската ми оферта е — той направи пауза — петдесет паунда.
— Но аз имам само трийсет в банковата си сметка.
Гард се замисли за няколко секунди.
— Тогава да се разберем за депозит от десет паунда и по пет паунда месечно в продължение на една година.
— Но така цената става седемдесет паунда!
— Единайсет месеца.
— Десет.
— Споразумяхме се, младежо. И се надявам, че това е само първата ни сделка от много други — добави мистър Гард, докато стискаше ръката на Себ.
Себ написа чек за десет паунда, а мистър Гард избра малка червена кожена кутийка, в която да сложи пръстена.
— За мен беше удоволствие да работя с вас, мистър Клифтън.
— Само един въпрос, мистър Гард. Кога ще мога да видя горния поднос?
— Когато застанете начело на банката.
В деня преди Хари да отлети за Москва британският външен министър Майкъл Стюарт извика руския посланик в кабинета си в Уайтхол и от името на правителството на Нейно Величество протестира по най-острия възможен начин срещу безобразното отношение към Анатолий Бабаков. Стигна дотам да поиска Бабаков да бъде освободен от затвора и забраната на книгата му да бъде отменена незабавно.
Последвалото изявление на мистър Стюарт пред журналистите се появи на първите страници на всички вестници в страната, наред с изявленията на други лидери в „Таймс“ и „Гардиан“, които споменаваха кампанията, започната от популярния писател Хари Клифтън.
По време на парламентарния контрол същия следобед лидерът на опозицията Алек Дъглас-Хоум изрази загрижеността си за положението на Бабаков и призова премиера да бойкотира двустранните преговори, които трябваше да се проведат със съветския лидер Леонид Брежнев в Ленинград по-късно същия месец.
На следващия ден няколко вестника публикуваха профили на Бабаков и снимки на жена му Елена. „Дейли Мирър“ описа книгата му като бомба със закъснител, която може да разпердушини съветския режим, ако бъде публикувана. Хари се зачуди откъде биха могли да знаят това, щом не са чели книгата. Знаеше обаче, че сър Алън бе направил всичко по силите си да му помогне, и бе твърдо решен да спази своята част от уговорката.
По време на вечерния полет до Москва Хари отново и отново препрочиташе речта си за конференцията и когато самолетът кацна на летище „Шереметиево“, беше сигурен, че кампанията му набира инерция и ще произнесе реч, с която би се гордял и Джайлс.
Отне му повече от час да мине през митническата проверка; една от причините бе, че на два пъти му разопаковаха багажа и трябваше да го опакова отново. Личеше си, че не е добре дошъл. Когато най-сетне го пуснаха, Хари и неколцина други делегати бяха качени в стар автобус, който заскрибуца към центъра на града и след почти час спря пред хотел „Маджестик“. Хари беше изтощен.
Рецепционистката го увери, че като водач на британската делегация му е запазена една от най-добрите им стаи. Даде му ключа и тъй като асансьорът бе повреден и нямаше носачи, Хари помъкна куфара си нагоре до седмия етаж. Отключи вратата и влезе в една от най-добрите стаи на хотела.
Оскъдно обзаведената кутийка събуди спомени за ученическите му години в „Сейнт Бийд“. За мебели минаваха легло с тънък дюшек на буци и маса, покрита с изгорени следи от цигари и петна от бира. В ъгъла имаше умивалник, от чийто чучур течеше тънка струйка студена вода независимо дали си завъртял крана, или не. Една бележка му съобщаваше, че ако иска да се изкъпе, банята е в дъното на коридора: „Носете си своя кърпа, не оставайте в банята за повече от десет минути и спирайте водата“. Всичко толкова му напомняше за старото училище, че изобщо нямаше да се учуди, ако на вратата се почука и на прага се появи домакинката да провери дали си е изрязал ноктите.
Нямаше и намек за минибар или бисквити, така че Хари слезе долу да хапне с колегите си. След вечерята, състояща се от едно блюдо на самообслужване, започна да разбира защо пастетът на Бингам се смята за лукс в Съветския съюз.
Реши да си легне рано, защото според програмата за първия ден трябваше да изнесе програмната си реч пред конференцията в единайсет на следващата сутрин.
Макар да си легна, минаха няколко часа преди да успее да заспи, и то не само заради дюшека на буци, тънкото като лист одеяло и ярките неонови светлини, които проникваха до всеки ъгъл на стаята му през найлоновите завеси, които не можеха да се дръпнат напълно. Когато най-сетне се унесе, в Бристол беше единайсет вечерта, а в Москва — два след полунощ.
Читать дальше