Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Тя млъкна, обърна се, излезе бързо от стаята и се спусна към тоалетната.

— Седни, Майк — подкани го Бишъп, след като го пусна. — Седни…

Долан се върна до бюрото си и седна.

— Може би положението не е така безнадеждно, както изглежда — подхвана Бишъп и си запали цигара. — Сигурно може да се направи нещо.

— Майра ревнува… ще умре от ревност.

— Това не знам, но за някои неща е права. По-права не може и да бъде. Просто не мога да разбера как те премятат тези уличници. Кълна ти се, Майк, не мога. Тази Лилиан ти беше хвърлила око още от мига, в който се появи тук. Никак няма да се изненадам, ако се окаже, че тя сама ти е предложила да дойде да работи при теб…

— Не ви ли е минавало през ума и на двама ви, че може да съм влюбен в нея, а? — попита Долан, вече по-спокоен.

— Дрън-дрън. Да ме прощаваш за този език, ама не. Знаеш, че родата й ще побеснее. На запад от Скалистите планини не е останал човек, който да не знае, че старата Фрайд е побъркана на тема потекло. Не си ли спомняш оня анекдот за нея, който се разказваше из всичките редакции в града — че не сядала на кресло, ако на него няма герб. Боже господи, та миналата година тя помъкна Лилиан из цяла Европа, за да й търси мъж с титла. Няма ли да проумееш, че си смърт за татковците от Уестън Парк? Каква реакция очакваш от баща й?

Долап изяде един сандвич, изпи чаша мляко в дрогерията близо до Уестън Парк и отиде до телефона, за да се обади отново в дома на Лилиан. Икономът му съобщи, че и мисис Фрайд, и мис Фрайд още не са се прибрали. Долан попита кога ще се върнат. Икономът каза, че не знаел. А дали му с известно къде може човек да се свърже по телефона с мис Фрайд? Не, не знаел, но сенаторът се връщал със следобедния самолет и с него било възможно да се разговаря около седем часа. Долан затръшна слушалката, излезе и се качи в колата си. Постоя вътре няколко минути, но кръвта му кипеше и той реши да отиде до дома на Лилиан.

Паркира автомобила на известно разстояние от къщата, продължи пеша по улицата и изкачи многобройните стъпала до представителния покрит вход. Позвъни и след малко се появи негър в бяло сако, който предпазливо отвори вратата само наполовина.

— Тук ли е мис Лилиан?

— Не, сър — твърдо отрече негърът.

Долан препречи с крак вратата, блъсна я и влезе в богатото преддверие. Негърът не се опита да го спре.

— Лилиан! — извика Долан към стълбите. — Лилиан!

Отговор нямаше.

— Тя не е тук, сър.

— Къде отиде?

— Не каза. Излезе рано сутринта с майка си…

— Предаде ли й, че съм се обаждал?

— Предадох на майка й. Мисис Фрайд ми поръча…

Долан кимна, излезе и се върна при колата си. Заговори сам на себе си:

— Добре поне, че още вали…

Цели два часа обикаля града с колата, след това се прибра, остави я в гаража и тръгна към стаята си. Юлисис беше в общата всекидневна и обираше водата от первазите, където беше протекло от дъжда.

— Някой да ме е търсил?

— Да, сър: мис Ейприл и някой си мистър Томас. Той каза, че било важно.

— Други? Мис Лилиан не е ли звъняла?

— Не, сър…

Долан влезе в стаята си, свали мушамата и шапката си и ги метна на бюрото. Запали цигара и седна на ръба на леглото. След малко влезе Юлисис.

— Чете ли вестниците, мистър Майк?

— Онова за мен ли?

— Да, сър. Пише, че си се оженил…

— Да, Юлисис. Рано тази сутрин.

— Мис Лилиан е идвала тук, нали, мистър Майк?

— Не, не е идвала. Руса. Едра. Хубава.

— И на мен така ми се стори. Има снимка във вестника. Много е хубава. Ще се изнесеш ли, мистър Майк?

— Не знам… седни, Юлисис.

Юлисис седна, след като просна мокрия парцал върху металното кошче за смет.

— Питам, защото, както е тръгнало, май че ще трябва всички да се изнесем, та може и да е за добро, дето си се оженил. Оня човек идва тук днес следобед…

— Кой човек?

— Абе оня, предприемач ли беше? Посредникът на мисис Ратклиф. Каза, че само да се разберат с някаква компания, щели да съборят къщата и на нейно място да вдигнат бензиностанция.

— Нищо чудно, време беше да ни изхвърлят. Не можеше да я караме вечно така, без да плащаме наем…

— Какво толкоз, съборетината едвам се крепи. Кой ще ти плаща наем за такова нещо.

— Затова и мисис Ратклиф ни остави толкова време на юнашко доверие. За другите това ще е тежък удар.

— Така си е. От всичките заедно и два долара не можеш събра. Хубаво, че ги храниш, инак отдавна да са измрели от глад.

— Човек не знае кое е по-добро, Юлисис. Ти беше ли си тук през целия ден?