Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Не искам да имам нищо общо с тази история. Идваш тук, настроен за кавга, и само търсиш повод…

— Нищо подобно. Дойдох да кажа „здрасти“ на старите си приятели, с които не съм се срещал от дълго време. Видях нов човек на сцената и поисках да узная защо не е била дадена възможност на Тимоти…

— Не можеш да ме уплашиш…

— Не се и опитвам.

Противопожарната врата се отвори и до тях достигнаха аплодисментите от залата.

— Извинявай — каза Майора и тръгна към сцената.

Долан напусна сградата през служебния вход, прекоси вътрешния двор и излезе на уличката зад театъра, където беше паркирал колата си. Седна зад волана, запали цигара и се приготви да чака.

— Къде искаш да те заведа? — попита Долан, докато прекосяваха с колата Сикамор Парк.

— До „Хот Спот“ отвърна Лилиан. — Гладна съм.

— Не искам да ходим там…

— Защо не?

— Просто защото за пръв път през своя живот влагам малко разум в постъпките си. Ти си единственото момиче в града, чието име не е било споменавано във връзка с моето, и нямам намерение да отида в „Хот Слот“, където всичките ти приятели ще ни видят заедно. Ако вашите научат, възможно е да си имаш неприятности.

— Не ми пука дали нашите ще научат. На двайсет години съм…

— И все пак няма да отида там…

— От Майра ли се страхуваш?

— От Майра ли? Няма такова нещо. За мен тя няма никакво значение…

— Тя пък си мисли, че има. Дори ми каза да не се въртя около теб…

— Кога ти го е казала?

— Повтаря ми го от време на време. Затова дойдох на среща с теб — за да я вбеся.

— Много си смела — подметна намусено Долан.

— О, не исках да кажа точно това — Лилиан се понаведе към него. — Знаеш какви са чувствата ми към теб, Майк…

— Добре де. Ще се погрижа да не останеш гладна. — Настроението на Долан не се подобри.

Подминаха няколко кръстовища в мълчание.

— Какво точно ти каза Майра за мен? — попита той най-сетне.

— Не помня точно. Нещо, в смисъл че е най-добре да не се въртя около теб.

— Само толкова ли можеш да си спомниш?

— О, каза, че за някои неща си като дете и че си доста влюбчив, падаш си по богати момичета с обществено… абе не помня, един куп глупости, изобщо не съм я слушала…

— Значи такива работи ти е наприказвала, а? — измърмори той.

Подминаха още две пресечки в мълчание.

— Лилиан… искаш ли да се омъжиш?

— Искам.

— Имам предвид да се омъжиш за мен.

— И аз това имам предвид — отвърна тя спокойно.

— Добре… а можем ли да оставим сандвича ти за след сватбата?

— Не можеш да се жениш посред нощ.

— Не мога ли? Ще вдигна от леглото чиновника от общината, за да ни даде разрешителните, а после ще отидем при Палмър. Той е мирови съдия 30 30 В някои щати мировите съдии извършват и бракосъчетания. — Б.пр. . Ето кой ще ни ожени…

Лилиан започна да се въодушевява:

— Ами пръстените, Майк?

— Ще вземем назаем. Палмър никога не отказва. Сигурно има някоя и друга фалшива халка под ръка. Но как ще се оправим с парите? Ти имаш ли?

— Имам. Към петнайсет долара.

— Стигат. Тръгваме. — Долан направи завой на сто и осемдесет градуса и се върна към една дрогерия, за да телефонира…

В два часа сутринта мистър и мисис Долан седяха на барчето в едно малко кафене на Крайбрежната улица до Съдебната палата, то работеше денонощно. Бяха се нахранили и чакаха дъждът да се извали.

— Е, ето ни и нас… — проговори Лилиан.

— Да, ето ни и нас — засмя се Долан. — Чела ли си го този разказ?

— Кой разказ?

— Този. „Е, ето ни и нас…“.

— Да не е мръсен?

— Не, това е художествена литература. Къс разказ. От Дороти Паркър. Поместен беше в едно списание. Разказва се за двама души, които току-що са се оженили…

— И?…

— Карай, няма значение — Долан се загледа във витрината — по стъклото се стичаха дъждовни капки. — Обичаш ли дъжда?

— Не.

— А аз съм влюбен в него. Бих искал да вали непрекъснато. Напомня ми за войната.

— Как може да ти се иска такова нещо, след като са те ранили и при това тежко.

— Нямам предвид самата война, а Франция. Напомня ми за Франция.

— За Париж ли?

— За Тур. За Блоа. За замъците…

— Е, аз пък искам да спре по-бързо. Майк, къде ще отидем сега?

— Имаш предвид за през нощта ли?

— Да…

— Не знам. Май ще е най-добре ти да се прибереш вкъщи. Сутринта ще обсъдим какво да правим…

— Какво има да се обсъжда? Нали сме женени?

— Да, но трябва да се свършат много неща. Първо трябва да ти купя халка и да върна тази, която взех от съдията. После ще се наложи да разговарям с баща ти… рано или късно…