Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Да, сър…

— И си сигурен, че мис Лилиан не се е обаждала, така ли?

— Да, сър. Само тия двамата, дето вече ти казах за тях: мис Ейприл и тоя човек от „Таймс Газет“.

— Забърках се в голяма каша, Юлисис…

— Мене ако питаш, мистър Майк, ти си винаги забъркан в някоя каша — ухили се Юлисис.

— Момичето си го бива.

— Значи техните, а?

— Да. Нищо чудно баща й да грабне пушката…

— Ти ми кажи как изглежда, че да не го пускам, ако дойде.

— Това не ме тревожи кой знае колко, но не мога да разбера защо съм такъв глупак с жените. Защо, а, Юлисис?

— Не знам, сър. Ама ако знаех, що разправии щях да си спестя…

— Виж какво, Юлисис, ще се опитам да поспя малко. Ако се обади мис Лилиан, събуди ме…

— Добре, сър. — Юлисис стана и прибра парцала от кошчето за смет. — Какво да направя за теб, да ти приготвя пореща вана или нещо друго?

— Не, но ще ти кажа какво можеш да направиш за себе си. Ако видиш на вратата изискан беловлас господин с картечница в ръце, надай вик и си плюй на петите…

Когато Долан се събуди, най-напред осъзна, че вън продължава да вали и стомахът му е пълен, че нещо топло и приятно е спряло точно зад пъпа му; след малко си даде сметка, че лампата е запалена, че в стаята има някой и че току-що са го разтърсили, за да го събудят. Отвори очи и видя Бишъп, надвесен над него, а когато Бишъп го видя да отваря очи, седна на леглото.

— Майк, събуди ли се?

— Буден съм. Какво е станало?

— Аз, за списанието…

— Какво за списанието? — попита Долан, повдигна се и подпря гръб на стената, вече напълно разсънен.

— Карлайл обра всички броеве от вестникарските будки…

— Карлайл ли?

— Джак Карлайл. Предполагам, че е той. Не е останал нито един брой по павилионите из града…

— Как стана? Какво точно се случи? — заразпитва свъсен Долан и спусна краката си на пода.

— От това, което успях да разбера, в центъра на града е било истинско нападение, много добре разчетено по време. Няколко минути след разнасянето на тиража пред всички будки застанали по двама-трима мъжаги, награбили куповете списания, хвърлили ги в някаква кола и изчезнали.

— Явно наемни бабаити.

— Няколко от продавачите се развикали и се опитали да се противопоставят, но побойниците ги предупредили да си мълчат, защото инак лошо им се пише. По всичко личи почеркът на Карлайл. Иска да е сигурен, че разкритията за брат му няма да видят бял свят…

— Той няма право! — извика Долап. — Боже мой, та това става в Съединените американски щати!

— Ти като че ли не си чувал онзи виц за негъра, дето го хвърлили в затвора. Нямали право… но го затворили.

— Така… Значи са останали единствено броевете, които разпращаме по пощата, и онези по кварталните дрогерии…

— Неговият летящ отряд сигурно вече се е справил и с дрогериите. Минава девет. Никак няма да се изненадам, ако Карлайл е разровил цялата поща, за да измъкне и списанията за абонатите…

— Много се надявам да го е направил… много се надявам. Безкрайно ще съм доволен, ако се е опитал да разиграе някое държавно учреждение…

— Абе тия хора са по-други, не им пука кого разиграват… Пък теб, дяволите да те вземат — от два часа звъня по телефона, за да те накарам да станеш от леглото, а ми отговарят, че те нямало…

— Аха — рече Долан, седна, запали цигара и прекара нокътя на палеца си между предните зъби. — Значи… трябва да изкараме още един тираж, и това е. Мръсник с мръсник. За какъв се мисли, да не е Хитлер или Мусолини…

— Точно такъв е, само мащабът е по-малък. Нещо повече, у нас е пълно с такива.

Долан изпуши настървено запалената си цигара, прекара още няколко пъти нокът между зъбите си, после стана рязко и излезе във всекидневната, за да говори по телефона. В указателя намери домашния номер на Лорънс и го набра. Отговориха му, че мистър Лорънс ще прекара вечерта извън къщи и ще се прибере едва към полунощ. Долан се върна в стаята си.

— Лорънс е отишъл на кино или кой го знае къде. Ако можех да се свържа с него, щеше да извика печатарите веднага да започнем работа. Боже мой, точно тази вечер ли намери да излезе…

— И сутринта не е късно. Ако той се съгласи…

— Какво искаш да кажеш — ако той се съгласи?

— Той е от тези, които бързо се предават, не си ли го разбрал? Зададе ли се неприятност, ще побърза да се скрие в дупката си, а това, което стана, спокойно може да се нарече неприятност. Една дума да му каже Карлайл, и Лорънс ще се свие като настъпено коте.

— Ще го накараме!

— Ако не иска, няма начин. Печатницата си е негова. Мене ако питаш, стигнали сме до задънена улица.