Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Един човек на име Томас поръча да му се обадиш на домашния телефон. Било много важно.

— Не се и съмнявам… — отговори Долан и продължи по пътя си.

Караше съвсем безцелно в дъжда, минаваше по наводнените до тротоара улици и с усилие управляваше колата, а си мислеше колко е жалко, че дъждът утихва, и колко би било хубаво да не спира да вали, ама като из ведро; мислеше си също, че е открил защо го привличат толкова много архипелазите в южните морета — заради непрестанните дъждове; но макар изтласкани на заден план, Карлайл и „Космополит“ не излизаха от ума му и още — докъде е изпаднала страната, за да се допускат такива неща, и как във всеки град има по един Карлайл, благодарение на това че милиони и милиони хора изобщо не ги е грижа, ей така, от глупост, пък историята се повтаря навсякъде по света; милиони и милиони хора вярват, че Хитлер и Мусолини са голяма работа, а не знаят (или не ги е грижа), че това са побъркани типове, болни нещастници, които думкат барабани и водят на заколение стада от говеда (същите тези милиони и милиони глупаци) и няма начин да не въвлекат и нас в тази бъркотия (Хемингуей беше напълно прав, когато предупреждаваше, че можете да си представите що за истерия ще предизвика радиото в една следваща война); мислеше си, трябва да ги изкореним всичките тези карлайловци, хитлеровци и мусолиновци, при това още сега; о, да, всичко е само цветя и рози в нашия прекрасен, превъзходен, великолепен земен рай, наречен Съединени американски щати, единствената страна, където радиото е свободно и нецензурирано, където пресата е свободна и нецензурирана, където словото е свободно и нецензурирано… о, да, човек може да казва каквото си иска и където си иска… как да не може… само се опитай, и ще ти отмъкнат целия тираж на списанието.

Гадно

мръсно

копеле

си каза той наум — имаше предвид Карлайл (но в същото време мислеше и за Хитлер, и за Мусолини).

Минаваше през голямата каменна арка — входа към Уестън Парк — и изведнъж откри, че се вози в собствената си кола и се намира близо до квартала, където живее Лилиан, съвсем отскоро негова съпруга, стори му се, че е женен много, много отдавна, и посегна да докосне дългата си брада, а всъщност знаеше, че е гладко обръснат. Съпругата му. Е, как сте, мисис Майкъл Долап, как сте! Виж ти, къде се срещаме! А кой е този изтънчен дялка, този, който седеше начело на масата? Не можах да чуя добре името му, о, да, разбира се, разбира се — сенатора. Помня ползотворната му служба във Вашингтон, ценния му принос за благото на избирателите. Ей, сенаторе, вярно ви казвам, добре изглеждате. Да, Долан се казвам — Майкъл Долан — нали ме помните; прародителите ми са дошли тук с кораба „Мейфлауър“, о, да, точно така, от същия род Долан — някогашните крале на великата стара Ирландия (само че сега на герба ми има кръстосани кирка и лопата, а над тях се е изправил на задните си лапи трамвай); и как ви се струва това отвратително време, а, сенаторе, стари мошенико, ами що за история разказват за вас, що за история (потупване по гърба), дали сте петдесет хиляди долара във Вашингтон, за да си възвърнете намаляващите способности (пошушване на ухо: в едно списание рекламираха някакво средство, може да ви помогне); о, здравей мила, ето те и теб, бяхме се отдали на спомени с баща ти; о, да, сенаторе, внимателно ще караме, улиците са много хлъзгави; времето наистина е ужасно и още веднъж благодаря за къщичката, която ни подарихте за сватбата, чудна е, направо чудна, обедът също беше чуден, направо чуден, а ние ще поиграем малко бридж със семейство Бърлингтън Уимзи, само няколко робера; да, ако се видим с графа, непременно ще му предам вашите най-сърдечни… Лека нощ, лека нощ!!!

Негърът иконом излезе да му отвори вратата.

— Мис Лилиан вкъщи ли е?

— Заповядайте, сър. Заповядайте — покани го любезно той и му отвори вратата.

— Ти ли ме посрещна днес сутринта? — попита го Долан и влезе вътре.

— Да, разбира се, мистър Долан. — Икономът му помогна да съблече мушамата си.

— По-различен ми се виждаш.

— Сигурно защото съм с черна ливрея. Сутринта носех бяла…

— Не е от това. Има нещо в израза ти. Самият ти ми изглеждаш по-различен.

— Вие също изглеждате по-различен — усмихна се негърът.

— О, да, давам си сметка за това. Сега вече съм в тон. Повече от час обикалях с колата си наоколо, за да го намеря… Бъди така добър да предадеш на мис Лилиан, че съм тук…

— Тя ви очаква, сър. Оттук.