Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Джелкс започна трескаво да натиска някакъв бутон под бюрото си. Ема стана, усмихна се сладко на двамата и излезе, без да каже нито дума повече. Тръгна бързо по коридора към асансьора, като по пътя се размина с мистър Анскот и човек от охраната, които тичаха към кабинета на Джелкс. Поне си беше спестила унижението да я изхвърлят.

— Накъде, мис? — попита операторът, когато тя влезе в асансьора.

— До партера, ако обичате.

Операторът се изкиска.

— Явно сте англичанка.

— Защо решихте така?

— В Америка му казваме първи етаж.

— О, да — отвърна Ема и му се усмихна, докато излизаше от асансьора.

Нямаше никакви съмнения какъв трябва да е следващият й ход. Имаше само един човек, към когото можеше да се обърне. Най-сетне бе дошло времето да потърси съвета на баба Филис. В края на краищата сестрата на лорд Харви би трябвало да е могъщ съюзник. Или пък можеше да се окаже близка приятелка на Сефтън Джелкс. В такъв случай Ема щеше да вземе първия кораб до Англия.

Спря такси, но когато се настани на задната седалка, трябваше почти да вика, понеже радиото направо гърмеше.

— Шейсет и четвърта и Парк. — Чудеше се как да обясни закъснялото си посещение. Наведе се напред и тъкмо щеше да помоли шофьора да намали радиото, когато чу:

— Президентът Рузвелт ще направи обръщение към нацията от Овалния кабинет в дванайсет и половина източно време.

Първото, което забеляза, бе, че десният му крак е в шина и гипсиран.

Смътно си спомняше дълго пътуване, по време на което болката бе станала почти непоносима и беше приел, че ще умре много преди да го отнесат в болница. И никога нямаше да забрави операцията — но и как би могъл, когато упойката свърши малко преди докторът да направи първия разрез?

Обърна много бавно глава наляво и видя прозорец с три решетки. После се обърна надясно. И го видя.

— Не, не и ти — промълви Джайлс. — За момент си помислих, че съм се разкарал оттук и съм на небето.

— Още не — отвърна Бейтс. — Първо трябва да минеш през чистилището.

— За колко време?

— Поне докато кракът ти не оздравее, а може би и по-дълго.

— В Англия ли сме? — с надежда попита Джайлс.

— Де да бяхме — отвърна Бейтс. — В Германия сме, в лагер за военнопленници край Вайнсберг. Докараха ни тук след падането на Тобрук.

Джайлс се опита да седне, но успя само да надигне глава от възглавницата — достатъчно, за да види снимката в рамка на стената — Адолф Хитлер с вдигната в нацистки поздрав ръка.

— Колко от момчетата оцеляха?

— Шепа. Бяха взели думите на полковника присърце: Ще пожертваме живота си, но няма да позволим на Ромел да отседне в „Маджестик.“

— Някой от нашия взвод оцеля ли?

— Ти, аз и…

— Не ми казвай, моля те. Фишър?

— Не. Защото ако го бяха пратили във Вайнсберг, аз щях да поискам да ме преместят в Колдиц.

Джайлс остана да лежи неподвижно, взираше се в тавана.

— Как ще избягаме?

— Чудех се кога най-сетне ще попиташ.

— И какъв е отговорът?

— Никакъв шанс, докато кракът ти е гипсиран. И дори след това няма да е лесно, но имам нещо наум.

— Естествено, че имаш.

— Планът не е проблем — рече Бейтс. — Проблемът е комисията по бягствата. Те контролират списъка с чакащите, а ти си в края му.

— Как да се прередя?

— Положението е като при всяка опашка в Англия. Трябва да си изчакаш реда… освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако генерал-майор Търнбул, който е офицерът с най-висок чин, не реши, че има добра причина да бъдеш придвижен по-напред.

— Например?

— Например ако знаеш немски, и то добре.

— Понаучих това-онова в офицерската школа… де да бях внимавал повече…

— Е, имаме уроци по два пъти на ден, така че човек с твоя интелект едва ли би срещнал особени трудности. За съжаление дори този списък е доста дълъг.

— Какво друго мога да направя, за да се набутам по-напред?

— Да си намериш подходящата работа. Именно това ме премести на три места напред през изминалия месец.

— Как успя да го постигнеш?

— Веднага щом разбраха, че съм касапин, швабите ми предложиха работа в офицерската столова. Казах им да си го начукат, но генерал-майорът настоя да приема.

— Защо ще иска да работиш за немците?

— Защото от време на време успявам да отмъкна храна от кухнята. Но още по-важното е, че дочувам по някое и друго сведение, което може да се окаже полезно за комисията по бягствата. Затова съм в началото на опашката, а ти си още в края. А и трябва тепърва да проходиш.