Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Готова ли си? — попита Бернд.

Не беше готова. Беше ужасена.

— Да, по дяволите — отговори Ребека.

— Ти си тигрица.

Складът за въглища беше висок до гърдите. Качиха се отгоре. Меките им обувки почти не вдигаха шум.

Оттам Бернд се опря на лакти на плоския покрив на сайванта и се покатери. Легна по корем и изтегли Ребека. Двамата се изправиха на покрива. На Ребека й се въртеше главата от усещането, че ги виждат, но когато се огледа, не забеляза никого, с изключение на една самотна далечна фигура в гробището.

Следващата част беше страшна. Бернд качи едно коляно на перваза на прозореца, но той се оказа тесен. За щастие, завесите бяха спуснати, така че и да имаше хора в стаята, нямаше да видят нищо — стига да не чуеха шум и да не дойдеха да проверят. С известна трудност, той качи и другото коляно. Опря се на рамото на Ребека и успя да застане прав. Щом стъпи здраво на крака, макар и на тясно, Бернд помогна на Ребека да се качи.

Тя приклекна на ръба и опита да не гледа надолу.

Бернд се протегна към ръба на островърхия покрив, следващата им стъпка нагоре. Не можеше да се покатери от мястото, на което стоеше: можеше да улови само ръба на една плоча. Вече бяха обсъдили този проблем. Все още на колене, Ребека се стегна. Бернд положи стъпало на дясното й рамо. Като се придържаше за покрива за равновесие, той отпусна цялата си тежест върху нея. Болеше, но Ребека понесе напрежението. След миг лявото стъпало на Бернд се озова върху лявото й рамо. С равномерно разпределената тежест, тя можеше да го удържи — за няколко мига.

След секунда Бернд качи крака си през ръба на плочите и се търкулна горе на покрива.

Просна се, разперил ръце и крака за по-добро сцепление, и се протегна надолу. С едната си облечена в ръкавица ръка стисна яката на дрехата на Ребека, а тя го улови за мишницата.

Завесите внезапно се отвориха и едно женско лице се втренчи в Ребека от няколко сантиметра.

Жената изпищя.

Бернд с усилие вдигна Ребека, докато тя успее да прехвърли крак през наклонения ръб на покрива, после я изтегли в безопасност до себе си.

Но и двамата загубиха контрол и започнаха да се плъзгат надолу.

Ребека разтвори ръце и притисна облечените си в ръкавици длани към плочите в опит да спре плъзгането. Бернд направи същото. Ала продължиха да се пързалят, бавно и неумолимо. После гуменките на Ребека опряха в железен улук. Не беше много здрав, но удържа и двамата спряха.

— Какъв беше този писък? — попита тревожно Бернд.

— Една жена в спалнята ме видя. Не мисля, че може да са я чули на улицата обаче.

— Но тя може да вдигне тревога.

— Нищо не можем да направим. Да продължаваме.

Запълзяха като раци по наклонения покрив. Къщите бяха стари и някои плочи бяха строшени. Ребека се стараеше да не отпуска тежестта си върху улука, до който се докосваха стъпалата й. Напредваха болезнено бавно.

Представи си как жената на прозореца разговаря със съпруга си: „Ако не направим нищо, ще ни обвинят в помагачество. Можем да кажем, че сме спали дълбоко и не сме чули нищо, но навярно и без това ще ни арестуват. А даже и да позвъним на полицията, ще ни арестуват по подозрение. Когато нещата се объркат, те арестуват всички наоколо. Най-добре да си траем. Пак ще спусна завесите“.

Обикновените хора избягваха всякакви контакти с полицията, но жената на прозореца можеше и да не е обикновена. Ако тя или съпругът й бяха партийци с хубава служба и привилегии, имаха известен имунитет срещу полицейския тормоз и при тези обстоятелства несъмнено щяха да вдигнат тревога.

Но секундите минаваха и Ребека не чу никакво раздвижване. Може би на двамата с Бернд им се беше разминало.

Стигнаха до един ъгъл на покрива. Бернд опря стъпала от двете страни и успя да изпълзи нагоре, докато прехвърли ръце през билото на покрива. Сега имаше по-безопасен захват, макар да рискуваше върховете на пръстите му в тъмните ръкавици да бъдат забелязани от полицаите на улицата.

Преодоля ъгъла и продължи да пълзи, като с всяка секунда се доближаваше до „Бернауерщрасе“ и свободата.

Ребека го последва. Погледна през рамо, като се питаше дали някой може да ги забележи. Тъмните им дрехи не се открояваха върху сивите плочи, но не бяха и невидими. Гледаше ли някой? Тя виждаше задните дворове и гробището. Тъмната фигура, която беше забелязала преди малко, сега тичаше от параклиса към портата на гробището. Студен оловен страх се спусна в стомаха й. Дали ги беше видял и сега бързаше да предупреди полицията?