Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Като се мъчеше да не плаче, Ребека се приведе над болничното легло и го целуна по устните.

— Ти се върна. Толкова се радвам.

— Какво стана? — попита той.

— Падна.

Той кимна.

— Покрива. Помня. Но…

— Полицаят сряза въжето ти.

Бернд погледна тялото си.

— Гипсиран ли съм?

Ребека копнееше той да дойде на себе си, но и се ужасяваше от този момент.

— От кръста надолу — отговори тя.

— Не… не мога да помръдна краката си. Не ги чувствам — той се огледа панически. — Ампутирани ли са?

— Не — Ребека пое дълбоко дъх. — Счупил си повечето кости в краката си, но не можеш да ги почувстваш, защото гръбначният ти стълб е частично прекъснат.

Бернд размисли продължително.

— Ще се оправи ли? — попита той.

— Докторите казват, че нервите може и да заздравеят, макар и бавно.

— И…

— И в крайна сметка можеш да възстановиш някои функции от кръста надолу. Но ще бъдеш в инвалидна количка, когато излезеш от болницата.

— Казват ли за колко време?

— Казват… — тя трябваше да положи усилия да не се разплаче. — Трябва да си готов за възможността да е завинаги.

Бернд извърна поглед.

— Аз съм сакат.

— Но сме свободни. Ти си в Западен Берлин. Избягахме.

— Избягах, за да се озова в инвалидна количка.

— Не го мисли така.

— Какво ще правя, по дяволите?

— Измислила съм го — Ребека говореше много по-твърдо и уверено, отколкото се чувстваше. — Ще се ожениш за мен и ще се върнеш към учителството.

— Няма такава вероятност.

— Вече телефонирах на Анселм Вебер. Нали помниш, че сега той е директор на училище в Хамбург. Има места и за двама ни от септември.

— Учител в инвалидна количка?

— Какво значение има? Пак ще можеш да обясняваш физиката така, че и най-глупавото дете в класа да разбере. За това не ти трябват крака.

— Ти не искаш да се омъжиш за сакат човек.

— Не искам. Но искам да се омъжа за теб. И ще го направя.

Бернд заговори с горчивина.

— Не можеш да се омъжиш за някой, който не функционира от кръста надолу.

— Слушай ме — отвърна тя страстно. — Допреди три месеца аз не знаех какво е любов. Току-що те намерих и няма да те губя. Избягахме, оцеляхме и ще живеем. Ще се оженим, ще преподаваме в училище и ще се обичаме.

— Не знам.

— От теб искам само едно. Не трябва да губиш надежда. Ще се изправяме срещу всички трудности заедно и ще решаваме всички проблеми заедно. Аз мога да се справя с всяко затруднение, стига да съм с теб. А сега ми обещай, Бернд Хелд, че никога няма да се предадеш. Никога.

Последва дълго мълчание.

— Обещай — каза тя.

Той се усмихна.

— Ти си тигрица.

Димка и Валентин се возеха на виенското колело в парка Горки заедно с Нина и Анна.

След като Димка беше привикан от ваканционния лагер, Нина беше тръгнала с някакъв инженер, но после бяха скъсали, затова сега отново беше свободна. Междувременно Валентин и Анна вече бяха двойка: той преспиваше в апартамента на момичетата през повечето почивни дни. Освен това, Валентин на няколко пъти казваше на Димка, че да се прави секс с една жена подир друга е просто фаза, през която мъжете минават на младини, което беше показателно.

„Би трябвало и аз да съм такъв късметлия“, мислеше си Димка.

В първите топли почивни дни на краткото московско лято, Валентин предложи двойна среща. Димка се съгласи с готовност. Нина беше умна и силна; тя го предизвикваше, а той харесваше това. Но преди всичко тя беше секси. Димка често мислеше с какво желание го беше целувала. Толкова много искаше да го направи пак. Спомняше си как зърната на гърдите й стърчаха в студената вода. Питаше се дали тя изобщо мисли за онзи ден на езерото.

Проблемът му беше, че не можеше да споделя Валентиновото жизнерадостно-използваческо отношение към момичетата. Валентин би казал всичко, за да вкара някое момиче в леглото си. Димка вярваше, че е лошо хората да се манипулират или притискат. Освен това вярваше, че ако някой ти каже „не“, ти трябва да го приемеш, докато за Валентин „не“ винаги означаваше „може би още не“.

Паркът Горки беше оазис в пустинята на строгия комунизъм, място, където московчани можеха просто да се забавляват. Хората обличаха най-хубавите си дрехи, купуваха си сладолед и сладкиши, флиртуваха с непознати и се целуваха в храстите.

Анна се преструваше, че се бои от виенското колело, и Валентин поде преструвката — прегърна я и обясни, че е съвършено безопасно. На Нина явно й беше приятно и не се тревожеше, което Димка предпочиташе пред подправения страх, но пък не му даваше възможност да се приближи.