Кен Фоллетт - Прагът на вечността

За миг изпита паника, после осъзна, че фигурата й е позната.

— Вали? — промълви тя.

Какво си беше наумил, по дяволите? Явно ги беше проследил. Но с каква цел? И къде беше тръгнал с такава скорост?

Тя не можеше да стори нищо друго, освен да се тревожи.

Стигнаха до задната стена на жилищната сграда на „Бернауерщрасе“.

Прозорците бяха заковани. Бернд и Ребека бяха обсъдили дали да не разбият дъските и да влязат вътре, после да разбият дъските от другата страна и да излязат, но бяха решили, че ще е прекалено шумно, ще отнеме време и ще е трудно. По-лесно ще е, предполагаха те, да се прехвърлят отгоре.

Билото на покрива, по който се движеха, беше на нивото на улуците на съседната висока сграда, затова можеха да преминат лесно.

Отсега нататък щяха да са ясно видими за войниците с автоматите на страничната улица долу.

В този момент бяха най-уязвими.

Бернд изпълзя по покрива на къщата до билото, прекрачи го, после се покатери на по-високия покрив на жилищната сграда и се отправи нагоре.

Ребека го последва. Вече дишаше тежко. Коленете й бяха натъртени и раменете, където Бернд беше стъпил, я боляха.

Докато се прехвърляше през билото на по-ниския покрив, тя погледна надолу. Беше тревожно близко до полицаите на улицата. Те тъкмо си палеха цигарите: един да погледнеше нагоре, всичко беше загубено. И тя, и Бернд бяха лесни мишени за автоматите.

Но бяха едва на няколко стъпки от свободата.

Ребека се подготви да изпълзи по покрива отпред. Под лявото й стъпало нещо помръдна. Гуменката й се плъзна и тя падна. Все още беше обкрачила билото на покрива и ударът попадна в слабините й. Тя извика приглушено и за един ужасяващ миг се наклони настрани, от което й призля. После възстанови равновесието си.

За нещастие хлабавата плоча, която причини подхлъзването, изтрополи през улука и падна на улицата, където се разби с трясък.

Полицаите чуха и погледнаха парчетата на тротоара.

Ребека застина.

Полицаите се заозъртаха. Всеки миг щеше да им хрумне, че плочата трябва да е паднала от покрива, и щяха да погледнат нагоре. Но преди да го сторят единият беше улучен от хвърлен камък. След миг Ребека чу гласа на брат си, който крещеше:

— Всички ченгета са путьовци!

Вали взе друг камък и го хвърли по полицаите. Този път не улучи.

Знаеше, че да се подиграваш на източногерманските полицаи е самоубийствена глупост. Вероятно щяха да го арестуват, да го пребият и да го хвърлят в затвора. Но трябваше да го направи.

Виждаше, че Бернд и Ребека са безнадеждно уязвими. Полицаите щяха да ги забележат всеки момент. Те никога не се колебаеха да застрелят бегълците. Намираха се наблизо, на петдесетина стъпки. И двамата бегълци щяха да бъдат надупчени с куршумите на автоматите за секунди.

Освен ако нещо не разсееше полицаите.

Не бяха много по-големи от Вали. Той беше на шестнадесет, те изглеждаха двадесетинагодишни. Озъртаха се объркано, току-що запалените цигари висяха между устните им. Не можеха да разберат защо една плоча се е разбила и два камъка са били хвърлени.

— Свине! — викна Вали. — Лайнари! Майките ви са пачаври!

Тогава те го видяха. Беше на стотина метра от тях и се виждаше, въпреки мъглата. Щом го съгледаха, те тръгнаха към него.

Той заотстъпва.

Те хукнаха.

Вали се обърна и побягна.

На вратата на гробището погледна назад. Единият беше спрял, несъмнено давайки си сметка, че не бива да напускат поста си при Стената, за да гонят някой, който само е хвърлял камъни. Още не бяха стигнали дотам да се чудят защо му е на някой да прави нещо толкова смахнато. Вторият полицай приклекна и насочи автомата си.

Вали се плъзна в гробището.

Бернд преметна въжето за пране около един тухлен комин, затегна го и върза здрав възел.

Ребека лежеше върху билото на покрива, гледаше надолу и дишаше тежко. Видя как единият полицай търчи през улицата след Вали, а Вали бяга през гробището. Вторият се връщаше на поста, но за щастие продължи да гледа назад към колегата си. Ребека не знаеше дали да изпитва облекчение, или ужас, задето брат й рискува живота си, за да отклони вниманието на полицаите през следващите няколко съдбоносни секунди.

Погледна от другата страна, в свободния свят. На отсрещния тротоар на „Бернауерщрасе“ мъж и жена я наблюдаваха и разговаряха развълнувано.

Хванал въжето, Бернд седна и се плъзна по задник по западния склон на покрива към ръба. После преметна въжето два пъти около гърдите си под мишниците и остави дълга опашка от петдесетина стъпки. Вече можеше да се наведе през ръба, придържан от въжето, завързано за комина.