Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Готови бяха само за няколко кратки минути.

Семейството ги очакваше в салона. Ребека прегърна и целуна всички. Лили плачеше.

— И да не ви убият — изхлипа тя.

Бернд и Ребека нахлузиха черни кожени ръкавици и се отправиха към вратата.

Помахаха още веднъж на семейството и излязоха.

Вали ги следваше от разстояние.

Искаше да види как ще го направят. Не бяха разкрили плана си пред никого, дори пред семейството. Мама казваше, че единственият начин да се опази тайна е да не се казва на никого. Двамата с татко бяха много твърди по този въпрос и Вали мислеше, че това се дължи на загадъчните преживявания през войната, които те никога не обясняваха.

Вали беше казал на всички, че ще свири на китара в стаята си. Вече имаше електрическа китара. Ако не чуваха шум, домашните щяха да решат, че се упражнява на изключен инструмент.

Измъкна се през задната врата.

Ребека и Бернд вървяха хванати за ръка. Крачеха отривисто, но не толкова бързо, че да привличат внимание. Беше осем и половина и утринната мъгла започна да се вдига. Вали можеше лесно да следи двете фигури. Въжето за пране издуваше рамото на Бернд. Двамата не поглеждаха назад, а Вали вървеше безшумно с гуменките. Забеляза, че те също са обути с гуменки и се запита защо.

Вали беше развълнуван и уплашен. Каква удивителна сутрин. За малко да падне, когато татко измъкна онова чекмедже и извади отвътре пистолет, по дяволите. Старецът беше готов да застреля Ханс Хофман! Май в крайна сметка не беше чак такъв изветрял глупак.

Вали се страхуваше за любимата си сестра. Можеха да я убият през следващите няколко минути. Но и се вълнуваше. Ако тя успее да избяга, значи може и той.

Вали не се отказваше от решението да избяга. След като не послуша баща си и отиде в клуб Минезенгер въпреки заповедта му, изобщо нямаше неприятности: татко каза, че унищожаването на китарата е достатъчно наказание. Ала Вали все пак страдаше под властта на двама тирани, Вернер Франк и генералния секретар Валтер Улбрихт, и възнамеряваше да се отърве и от двамата при първа възможност.

Ребека и Бернд стигнаха до една улица, която водеше право до Стената. В далечния край се виждаха двама граничари, които потропваха с ботуши заради утринния хлад. На раменете им бяха преметнати съветски автомати с кръгли пълнители ППШ-41. Вали не виждаше възможност някой да се прехвърли през Стената пред погледите на тези двамата.

Но Ребека и Бернд свърнаха от улицата и влязоха в едно гробище.

Вали не можеше да ги последва по алеите между гробовете: щеше да е прекалено забележим на толкова открито. Забърза косо и се озова зад параклиса в средата на гробището. Надзърна иззад ъгъла. Явно не го бяха забелязали.

Наблюдаваше как стигат до северозападния ъгъл на гробището.

Там беше опъната ограда от телена мрежа, а зад нея се намираше задният двор на някаква къща.

„Това обяснява гуменките“, рече си Вали. Ами въжето за пране?

Постройките на „Бернауерщрасе“ се рушаха, но страничните улици се обитаваха нормално. Ребека и Бернд, напрегнати и изпълнени със страх се прокрадваха през задния двор на една от къщите на такава уличка, на пет врати от края на улицата, където Стената я затваряше. Покатериха се през още една ограда, после през трета и с всяко минаване се доближаваха все повече до Стената. Ребека беше на тридесет години и пъргава. Бернд беше по-възрастен, на четиридесет, но в добра форма: беше треньор на училищния футболен отбор. Стигнаха до гърба на третата къща от края.

Веднъж вече бяха идвали в гробището, пак облечени в черно, за да изглеждат като опечалени, а истинската им цел беше да огледат тези къщи. Нямаха съвсем добър изглед, а не можеха да си позволят риска да ползват бинокъл, но бяха почти сигурни, че третата къща предлага възможен достъп до покрива.

Един покрив водеше до друг и накрая — до празните постройки на „Бернауерщрасе“.

Сега, когато вече беше близо, Ребека се разтревожи още повече.

Планирали бяха да се изкачат по една ниска пристройка за въглища, после по сайвант с плосък покрив и накрая по една стена с фронтон с доста издаден перваз на прозореца. Но откъм гробището всички височини им се бяха видели по-малки. А отблизо изкачването изглеждаше трудно.

Не можеха да влязат в къщата. Обитателите можеха да вдигнат тревога — не го ли стореха, по-късно щяха да бъдат сурово наказани.

Покривите бяха влажни от мъглата и щяха да са хлъзгави, но поне не валеше дъжд.