Кен Фоллетт - Прагът на вечността

„Глупости“, рече си Камерън.

Джеръми Фокнър се появи с типичното си шалче. Беше единственият учител, който позволяваше на учениците да му говорят на малко име.

— Това беше приказно! — изрева той. — Върховно!

Очите му блестяха от вълнение. На Камерън му хрумна, че Джеръми също е влюбен в Иви.

— Джери — каза му тя, — това са родителите ми, Лойд и Дейзи Уилямс.

За миг учителят се поуплаши, но бързо дойде на себе си.

— Госпожо, господине, вие трябва да сте били по-изненадани и от мен — каза той и ловко се измъкна от отговорност. — Трябва да знаете, че Иви е най-блестящата ученичка, на която някога съм преподавал.

Той стисна ръката на Дейзи, а после — на Лойд, който видимо нямаше желание за това.

— Поканен си на празненството на изпълнителите — каза Иви на Джаспър. — Ти си моят специален гост.

Лойд се свъси.

— Празненство? След това?

Явно смяташе, че не е уместно да се празнува.

Дейзи го докосна по ръката.

— Всичко е наред.

Лойд сви рамене.

— Само за час. Утре сутрин си на училище!

— Твърде стар съм — отговори Джаспър. — Ще се чувствам не на място.

— Ти си само с година по-голям от шестокласниците — възрази Иви.

Камерън се чудеше защо, по дяволите, й е притрябвал. Той беше твърде стар. Беше студент в университета: нямаше място на купон на гимназисти.

За щастие, и Джаспър беше на това мнение.

— Ще се видим у дома — твърдо отговори той.

— Не по-късно от единадесет, ако обичаш — намеси се Дейзи.

Родителите си тръгнаха.

— Божичко, размина ти се! — възкликна Камерън.

— Знам — усмихна се Иви.

Отпразнуваха го с кафе и торта. На Камерън му се щеше Бийп да е тук и да долее малко водка в кафето, но тя не беше участвала в представлението, затова си отиде у дома, както и Дейв.

Иви беше център на вниманието. Дори момчето, което игра Хамлет, призна, че тя е звездата на вечерта. Джеръми Фокнър не спираше да обяснява как голотата подчертавала колко уязвима е Офелия. Хвалбите му за Иви станаха притеснителни и накрая малко гадни.

Камерън чакаше търпеливо и им позволяваше да я узурпират, понеже знаеше, че има огромното предимство да я отведе у дома.

В десет и половина те си тръгнаха.

— Радвам се, че баща ми получи тази работа в Лондон — каза Камерън, докато криволичеха из задните улички. — Противно ми беше да напусна Сан Франциско, но тук е доста готино.

— Хубаво — отвърна тя без ентусиазъм.

— А най-хубавото е, че се запознах с теб.

— Много сладко. Благодаря ти.

— Това наистина промени живота ми.

— Определено не е така.

Не вървеше както Камерън си го представяше. Бяха сами на пустите улици, говореха тихо и вървяха близо един до друг през кръговете светлина от лампите и езерцата тъмнина, но нямаше чувство на близост. По-скоро бяха като хора, които водят светски разговор. Все пак Камерън не се предаваше.

— Искам да сме близки приятели.

— Ние вече сме — малко нетърпеливо отговори тя.

Стигнаха улица „Грейт Питър“, а той още не беше казал каквото искаше. Когато наближиха къщата, той спря. Иви пристъпи напред, затова Камерън я улови за ръката и я задържа.

— Иви, аз съм влюбен в теб.

— О, Кам, не ставай смешен.

Камерън имаше чувството, че някой го е ударил.

Иви опита да тръгне. Камерън я стисна по-силно, без да го е грижа, че вече може да я заболи.

— Смешен ли? — попита той. Гласът му трепна притеснително и той заговори пак, по-твърдо. — Защо това трябва да е смешно?

— Нищо не знаеш — отговори тя с досада.

Това беше особено обидно. Камерън се гордееше, че знае много, и си представяше, че тя го харесва заради това.

— И какво не знам?

Тя енергично изви ръката си и я измъкна.

— Аз съм влюбена в Джаспър, глупако — отговори Иви и влезе в къщата.

На сутринта, докато още беше тъмно, Ребека и Бернд отново се любиха.

Живееха заедно от три месеца в старата къща в берлинския квартал „Митте“. За щастие, къщата беше голяма и те я споделяха с родителите на Ребека — Вернер и Карла, — плюс брат й Вали, сестра й Лили и баба Мод.

За известно време любовта ги утешаваше за всички загуби. И двамата бяха без работа, а тайната полиция им пречеше да си намерят нова — въпреки отчаяния недостиг на учители в Източна Германия.

И двамата обаче бяха разследвани като обществени паразити — престъплението да си безработен в комунистическа страна. Рано или късно щяха да ги осъдят и да ги хвърлят в затвора. Бернд щеше да иде в затворнически трудов лагер, където навярно щеше да умре.