Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Само дето Иви щеше да му липсва. Камерън беше на петнадесет години и се влюбваше за пръв път. Той не искаше роман: имаше си твърде много работа. Но докато седеше на чина в училище и се опитваше да запамети френски и латински думи, установи, че си припомня как Иви пее „Флаг, обсипан със звезди“. Убеден беше, че тя го харесва. Иви съзнаваше, че той е умен и му задаваше сериозни въпроси: Как работят ядрените електроцентрали? Холивуд истинско място ли е? Как се отнасят към негрите в Калифорния? А още по-хубаво беше, че слушаше отговорите му с внимание. Не водеше празни разговори — също като него и тя не се интересуваше от бръщолевеници. Във фантазията на Камерън двамата щяха да се превърнат в добре известна интелектуална двойка.

През тази година Камерън и Бийп учеха в училището на Иви и Дейв — прогресивна лондонска институция, където — доколкото Камерън можеше да разбере — повечето учители бяха комунисти. Спорът за сцената с полудяването мълниеносно обиколи училището. Учителят по театрално изкуство Джеръми Фокнър, брадатко с раиран колежански шал, всъщност одобряваше идеята. Старшият учител обаче не беше толкова откачен и я стъпка решително.

Това беше един случай, в който Камерън би бил щастлив либералният упадък да надделее.

Семействата Уилямс и Дюър отидоха заедно да гледат пиесата. Камерън мразеше Шекспир, но очакваше с нетърпение да види какво ще направи Иви на сцената. У нея имаше някаква сила, която излизаше наяве пред публика. Според баба й Етел, тя приличала на прадядо си Дай Уилямс, пионерът профсъюзен водач и евангелистки проповедник. Етел, дъщерята на Дай, казваше:

— Баща ми имаше същата светлина в очите, която казваше, че е обречен на слава.

Камерън беше разучил „Хамлет“ съвестно — така учеше всичко, за да получава добри оценки — и знаеше, че Офелия се слави като особено трудна роля. На пръв поглед патетична, тя лесно можеше да стане комична със своите неприлични песни. Как щеше едно петнадесетгодишно момиче да изиграе тази роля и да завладее публиката? Камерън не искаше Иви да се проваля (макар тайничко да си фантазираше как прегръща нежните й рамене и я утешава, докато тя оплаква унизителния си неуспех).

Заедно с родителите и с малката си сестра Бийп се настани в училищния салон, който служеше и за гимнастическа зала, затова миришеше по равно на прашни книги с църковни песнопения и на потни гуменки. Заеха местата си до семейство Уилямс: Лойд Уилямс, депутат от лейбъристката партия; американската му съпруга Дейзи; бабата Ет Лекуит и наемателят Джаспър Мъри. Младият Дейв, по-малкият брат на Иви, беше някъде другаде и организираше бар за антракта.

През изминалите няколко месеца Камерън неведнъж беше чувал историята как майка му и баща му за пръв път се срещнали тук, в Лондон, през войната, на едно от събиранията, организирани от Дейзи. Тате изпратил мама до вкъщи: когато той разказваше, в очите му се появяваше особен блясък и мама го поглеждаше, все едно искаше да каже: Веднага замълчи, по дяволите. И той млъкваше. Камерън и Бийп неприлично се питаха какво ли са правили мама и татко по пътя.

Няколко дни по-късно татко скочил с парашут в Нормандия и мама решила, че никога повече няма да го види; но въпреки това прекратила годежа си с друг човек.

— Майка ми побесня — казваше мама. — Така и не ми прости.

Камерън намираше седалките в училищния салон неудобни дори за половинчасовото утринно събиране. Тази вечер щеше да е същинско чистилище. Знаеше отлично, че цялата пиеса е пет часа. Иви го беше уверила, че това ще е съкратена версия. Камерън се питаше колко съкратена.

Обърна се към Джаспър, който седеше до него:

— С какво ще бъде облечена Иви за сцената с лудостта?

— Не знам. На никого не казва.

Светлините угаснаха и завесата се вдигна над крепостните стени на Елсинор.

Рисуваните декори, които оформяха пейзажа, бяха работа на Камерън. Имаше добър усет за визуалните ефекти, навярно по наследство от баща му, фотографа. Беше особено доволен как нарисуваната луна прикриваше прожектора, който осветяваше стража.

Нямаше кой знае какво друго за харесване. Всяка училищна пиеса, която Камерън беше гледал, беше ужасна. Тази не правеше изключение. Седемнадесетгодишното момче, което играеше Хамлет, се мъчеше да изглежда загадъчно, обаче успяваше единствено да се държи като дърво. Но Иви беше нещо друго.

В първата сцена Офелия почти само слушаше снизходителния си брат и надутия си баща, а накрая предупреди брат си да се пази от двуличието в кратка реч, която произнесе със злостно удоволствие. Но във втората сцена, когато разказваше на баща си за лудото нахълтване на Хамлет в личните й покои, Иви разцъфтя. В началото беше като трескава, после се успокои, стана по-тиха и по-съсредоточена, а накрая зрителите едва смееха да дишат, когато тя произнесе: „И после такава покъртителна въздишка изтръгна се от неговата гръд“. А в следващата сцена, когато гневният Хамлет бълнуваше как тя трябва да иде в манастир, тя изглеждаше толкова объркана и наранена, че Камерън искаше да скочи на сцената и да го изхвърли с бой. Джеръми Фокнър мъдро беше решил първата част да свърши в този момент и аплодисментите бяха неудържими.