Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Затова те щяха да избягат.

Днес беше последният им ден в Източен Берлин.

Когато Бернд нежно плъзна ръка под нощницата на Ребека, тя каза:

— Твърде нервна съм.

— Може да нямаме много други възможности — отговори той.

Тя го прегърна и се притисна към него. Знаеше, че е прав. И двамата можеха да умрат при опита за бягство.

А по-лоша беше възможността единият да умре, а другият да оцелее. Бернд се пресегна да вземе презерватив. Бяха се разбрали да се оженят, когато се доберат до свободния свят, а дотогава да се предпазват от забременяване. Ребека не искаше да отглежда дете в Източна Германия, ако плановете им пропаднеха.

Въпреки всички страхове, които я измъчваха, Ребека бе завладяна от желание и откликна енергично на докосването на Бернд. За нея страстта беше ново откритие. В повечето случаи се беше наслаждавала умерено на секса с Ханс и с двамата си предишни любовници, но никога досега желанието не я беше заливало, не я беше поглъщало до степен да забрави всичко останало за известно време. Сега мисълта, че това може да е за последен път, правеше желанието й още по-силно.

Когато свършиха, той каза:

— Ти си тигрица.

— Преди да те срещна, не бях. Заради теб е — отвърна тя през смях.

— Заради нас е. Ние сме прави.

— Хората бягат всеки ден — отговори тя, когато успя да си поеме дъх.

— Никой не знае колко са.

Бегълците преплуваха канали и реки, покатерваха се през оградата от бодлива тел, укриваха се в коли и камиони. Западногерманци, които биваха допускани в Източен Берлин, носеха подправени западногермански паспорти за роднините си. Съюзническите войски можеха да се придвижват навсякъде, затова един мъж от Източна Германия си купи американска военна униформа от магазин за театрални костюми и мина през контролния пункт, без някой да го спре.

— И мнозина умират — додаде Ребека.

Граничарите нямаха нито милост, нито срам. Стреляха на месо. Понякога оставяха ранените да умрат от кръвозагуба в ничията земя като урок за останалите. Наказанието за опит да напуснеш комунистическия рай беше смърт.

Ребека и Бернд планираха да избягат през „Бернауерщрасе“.

Една от мрачните иронии на Стената беше, че на някои улици сградите бяха в Източен Берлин, а тротоарите — в Западен. Жителите на източната страна на „Бернауерщрасе“ бяха отворили вратите си в неделя, тринадесети август 1961, и бяха открили оградата от бодлива тел, която не им позволяваше да излязат навън. В началото мнозина скачаха от прозорците, за да се озоват на свобода — някои се нараняваха, други падаха върху одеялата, разгънати от западноберлинските пожарникари. Сега всички тези сгради бяха опразнени, а вратите и прозорците им бяха заковани.

Планът на Ребека и Бернд беше друг.

Облякоха се и слязоха да закусват със семейството — навярно последната им закуска за дълго време. Беше напрегнато повторение на закуската от тринадесети август миналата година. Тогава семейството беше тъжно и притеснено: Ребека планираше да избяга, но не с риск за живота си. Сега бяха уплашени.

Ребека се помъчи да се държи бодро.

— Може един ден всички да ни последвате през границата.

— Знаеш, че няма да го направим — отговори Карла. — Вие трябва да тръгнете, нямате живот тук. Ние обаче оставаме.

— А работата на татко?

— Засега продължавам — рече Вернер. Той вече не можеше да ходи в собствената си фабрика, понеже тя се намираше в Западен Берлин. Между двете половини на града нямаше телефонна връзка, затова Вернер трябваше да прави всичко по пощата, а тя винаги можеше да бъде забавена от цензорите.

За Ребека това беше мъчение. Семейството беше най-важното нещо в света за нея, но тя беше принудена да ги напусне.

— Е, нито една стена не стои вечно — каза тя. — Един ден Берлин ще се обедини отново и ние пак ще можем да бъдем заедно.

На вратата се позвъни и Лили скочи от масата.

— Надявам се да е пощальонът с отчетите от фабриката — каза Вернер.

— Ще премина стената при първия сгоден случай — обади се Вали. — Няма да прекарам живота си на изток, където някой стар комунист ще ми казва каква музика да свиря.

— Можеш сам да вземаш решения, когато пораснеш — отговори Карла.

Лили се върна в кухнята. Изглеждаше уплашена.

— Не е пощальонът. Ханс е.

Ребека тихичко изписка. Със сигурност отчужденият й съпруг не би могъл да знае плана й за бягство?

— Сам ли е? — попита Вернер.

— Така мисля.

Баба Мод се обърна към Карла.