Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— О, кажи дали обсипаният със звезди флаг още се вее над страната на свободните и дома на храбрите?

Всички ръкопляскаха и аплодираха. Дейв трябваше да й отдаде дължимото: от време на време беше голяма досада, но умееше да омагьосва публиката.

Взе още една джинджифилова бира и се заозърта за Бийп, но тя не беше в стаята. Видя по-големия й брат Камерън, който беше чешит.

— Ей, Кам, къде отиде Бийп?

— Сигурно навън, да изпуши една цигара.

Дейв се зачуди ще успее ли да я намери. Реши да иде да види. Остави питието си.

Приближи изхода едновременно с баба си, затова й задържа вратата. Сигурно беше тръгнала за тоалетната. Дейв имаше някаква смътна представа, че възрастните дами трябва много често да ходят. Тя му се усмихна и тръгна по настлано с червен килим стълбище. Дейв нямаше представа къде се намира и затова я последва.

На средната площадка я спря един възрастен господин с бастун. Дейв забеляза, че е облечен в елегантен костюм от някаква хубава материя, светлосив на бледи райета. От джобчето на сакото му стърчеше пъстра копринена кърпичка. Лицето му беше на петна и косата му беше бяла, но личеше, че навремето е бил хубав.

— Поздравления, Етел — рече той и й стисна ръката.

— Благодаря ти, Фиц — явно двамата добре се познаваха.

Мъжът задържа ръката й.

— Значи вече си баронеса.

— Животът е странен, нали? — усмихна се тя.

— Изумява ме.

Двамата препречваха пътя и Дейв стоеше и чакаше. Макар че думите им бяха обикновени, в разговора им се долавяше подтекст на страст. Дейв не можеше да разбере точно какво е.

— Не възразяваш, че икономката ти е получила благородническа титла? Икономка ли? Дейв знаеше, че Етел в началото е била прислужница в голям дом в Уелс. Този мъж трябва да е бил работодателят.

— Отдавна престанах да се вълнувам от този род неща — отговори той. Потупа ръката й и я пусна. — За да съм по-точен, по времето на правителството на Атли.

Тя се разсмя. Явно й беше приятно да говори с него. В разговора им имаше силен подтекст. Не беше любов, не беше и омраза, а нещо друго. Ако не бяха толкова стари, Дейв щеше да реши, че е секс.

Той загуби търпение и се прокашля.

— Това е внукът ми, Дейвид Уилямс — каза Етел. — Ако наистина си спрял да обръщаш внимание на такива неща, можеш да се здрависаш с него. Дейв, това е граф Фицхърбърт.

Графът се подвоуми и за миг Дейв реши, че ще откаже да му стисне ръката; после мъжът явно взе решение и подаде ръка. Дейв я стисна и каза:

— Приятно ми е.

— Благодаря ти, Фиц — каза Етел. Или по-скоро, почти каза, но се задави, преди да довърши изречението. Без да продума повече, тя продължи по пътя си. Дейв кимна вежливо на стария граф и я последва.

След миг Етел изчезна зад врата с надпис „Дами“.

Дейв предположи, че има някаква история между Етел и Фиц. Реши да попита майка си. После забеляза врата, която навярно водеше навън, и забрави всичко за старците.

Излезе и се озова във вътрешен двор с неправилна форма и с кофи за смет. Това ще е чудесно местенце за тайно натискане, прецени Дейв. Не беше проход, горе нямаше прозорци и имаше причудливи ъгълчета. Той се обнадежди.

Нямаше следа от Бийп, но Дейв подуши цигарен дим.

Мина край кофите и надзърна зад ъгъла.

Както се надяваше, тя беше там, и в лявата си ръка държеше цигара. Но беше с Джаспър и двамата се прегръщаха. Дейв се вторачи в тях. Телата им бяха като залепени и те се целуваха страстно. Дясната ръка на Бийп беше в косата на Джаспър, а неговата — върху гърдите й.

— Лъжливо копеле си ти, Джаспър Мъри — рече Дейв, обърна се и се върна в сградата.

Иви Уилямс предложи да изиграе гола сцената с полудяването на Офелия в училищната постановка на Хамлет.

Само при мисълта за това на Камерън Дюър му ставаше неудобно топло.

Камерън обожаваше Иви. Само мразеше възгледите й. Тя поддържаше всяка сърцераздирателна кауза от новините, от жестокото отношение към животните до ядреното разоръжаване, и говореше все едно хората, които не правеха същото, бяха жестоки и глупави. Но Камерън беше свикнал с това: той не беше съгласен с повечето си връстници и с цялото си семейство. Родителите му бяха безнадеждно либерални, а баба му навремето беше списвала вестник с невероятното заглавие Бъфалски анархист.

Семейство Уилямс бяха същата стока, левичари до един. Единственият донякъде разумен обитател на къщата на улица „Грейт Питър“ беше оня хрантутник Джаспър Мъри, който беше повече или по-малко циник във всичко. Лондон беше гнездо на подривни елементи, по-лош дори от родния град на Камерън, Сан Франциско. Щеше да се радва, когато командировката на баща му приключи и могат да се върнат в Америка.