Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Иви обаче отклони вниманието на Джаспър от Бийп и остави полето чисто за Дейв. Той й взе джинджифилова бира и я попита какво мисли за церемонията. Тя тайничко сипа водка в безалкохолните. След минута всички започнаха да аплодират Етел, която влезе, вече с нормални дрехи — червена рокля, подходящо палто и шапчица, кацнала върху сребристите й къдрици.

— Някога трябва направо да са примирали по нея — прошепна Бийп.

Според Дейв беше гнусно да мислиш за баба си като за красива жена.

— Такова удоволствие е да споделя този случай с всички вас — заговори Етел. — Съжалявам единствено, че обичният ми Бърни не доживя този ден. Той беше най-мъдрият човек, когото познавам.

Дядо Бърни почина година по-рано.

— Странно е да се обръщат с „милейди“ към теб, особено ако цял живот си бил социалист — продължи тя и всички се разсмяха. — Бърни би ме попитал дали съм победила противниците си, или просто съм се присъединила към тях. Затова, нека ви уверя, че се присъединих към съсловието на перовете, за да го премахна.

Всички аплодираха.

— Сериозно, другари, отказах се от мястото на представител за „Олдгейт“, за да го заеме някой по-млад, но не съм се пенсионирала. В нашето общество има прекалено много несправедливости, прекалено много лоши жилища и бедност, прекалено много глад по света — а на мен като че ли ми остават само двадесет-тридесет години за кампании!

Това извика нов пристъп на смях.

— Посъветвана бях, че в Камарата на лордовете е разумно да приемеш една кауза и да я превърнеш в своя. Аз реших с какво ще се занимавам.

Всички се смълчаха. Хората винаги нямаха търпение да узнаят какво ще прави Ет Лекуит.

— Миналата седмица почина моят добър стар приятел Роберт фон Улрих. Той се сражава в Първата световна война, имаше неприятности с нацистите през тридесетте и накрая държеше най-добрия ресторант в Кембридж. Навремето, когато бях млада шивачка в една работилница с ужасяващи условия в „Ийст Енд“, той ми купи нова рокля и ме заведе на вечеря в Риц… — тя предизвикателно вирна брадичка. — И той беше хомосексуалист.

В стаята ясно се чу изненадан шепот.

— Дявол да ме вземе! — промърмори Дейв.

— Баба ти ми харесва — каза Бийп.

Хората не бяха навикнали да чуват този въпрос да се обсъжда така открито, особено от жена. Дейв се подсмихна. Добрата стара баба, още прави пакости след всичките тези години.

— Не мърморете, не сте истински шокирани — остро каза тя. — Всички знаете, че има мъже, които обичат мъже. Такива хора не вредят никому — всъщност, моят опит показва, че по правило са по-нежни от другите мъже — но според законите на нашата страна те извършват престъпление. Нещо по-лошо, цивилни полицаи се преструват, че са като тях и им залагат клопки, арестуват ги и ги хвърлят в затвора. По мое мнение, това е също толкова лошо, колкото да преследваш хората задето са евреи, пацифисти или католици. Затова моята основна кампания в Камарата на лордовете ще е реформа на закона за хомосексуализма. Надявам се всички вие да ми пожелаете успех. Благодаря ви.

Получи ентусиазирани аплодисменти. Дейв прецени, че почти всички тук искрено й желаят успех. Беше впечатлен. Мислеше, че да се затварят обратните е глупаво. Камарата на лордовете се издигна в очите му: щом тук можеш да работиш за подобна промяна, може би мястото не е съвсем смехотворно.

Накрая Етел каза:

— А сега, в чест на нашите американски приятели и роднини, една песен.

Иви излезе отпред, последвана от Дейв.

— Можеш да вярваш на баба, че ще им даде повод за размисъл — прошепна му тя — Обзалагам се и че ще успее.

— Общо взето, тя получава каквото иска — Дейв взе китарата и изсвири един акорд в сол.

Иви веднага запя.

— О, кажи, виждаш ли в първите лъчи на утрото…

Повечето присъстващи не бяха американци, а британци, но гласът на Иви ги накара да се заслушат.

— … онова, което тъй гордо приветстваме в последния отблясък на здрача…

Дейв смяташе, че националната гордост е пълна тъпотия, наистина, но въпреки себе си се позадави. От песента беше.

— … чиито широки ивици и ярки звезди в страшния бой над бастионите гледахме, така храбро да се веят.

Стаята беше толкова тиха, че Дейв можеше да чуе собственото си дишане. Иви умееше да прави това. Застанеше ли на сцената, всички гледаха.

— И аленият блясък на ракетите, свистящите бомби, доказваха в нощта, че флагът ни е още там.

Дейв видя как майка му попи една сълза.