Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Пресегна се под плисираната пола и събу гащичките й. Прииска й се да се беше досетила да оформи триъгълника си като Джени и Джери.

Той дишаше тежко. Тя също. Той разкопча панталоните си, захвърли ги и после легна върху нея.

Винаги ли ставаше толкова бързо? Не знаеше.

Той леко проникна в нея. После усети съпротива и спря.

— Не си ли го правила преди? — изненада се той.

— Не.

— Добре ли си?

— Да — тя беше повече от добре. Беше щастлива, изпълнена с желание, копнееща.

Той натисна по-нежно. Нещо поддаде и тя изпита остра болка. Не можа да сподави един тих вик.

— Добре ли си? — пак попита той.

— Да — не искаше той да спира.

Той продължи със затворени очи. Тя разучаваше лицето му, съсредоточеното изражение, усмивката на задоволство. После той въздъхна с удоволствие и всичко свърши.

Изправи се и вдигна панталоните си.

Усмихна се и каза:

— Банята е там — посочи една врата в ъгъла, после се закопча.

Внезапно Мария се засрами, легнала и разкрила голотата си. Бързо се изправи. Грабна блузата и сутиена, наведе се да вземе гащичките и изтича в банята.

Погледна в огледалото и каза:

— Какво се случи?

„Изгубих девствеността си“, рече си тя. „Направих го с един чудесен мъж. Който по случайност е президент на Съединените щати. Приятно ми беше“.

Облече се, после оправи грима си. За щастие, той не беше разбъркал косите й.

„Това е банята на Джаки“, рече си тя гузно, и внезапно й се прииска да си тръгне.

Спалнята беше празна. Отиде до вратата, после се обърна и погледна леглото. Осъзна, че той не я беше целунал нито веднъж.

Отиде в Западнта дневна. Президентът седеше сам, с крака върху масичката за кафе. Дейв и момичетата си бяха тръгнали и бяха оставили поднос с празни чаши и останките от закуските. Кенеди изглеждаше отпуснат, все едно не беше станало нищо важно. Това ежедневие ли беше за него?

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той. — Кухнята е ето там.

— Не, благодаря, господин президент.

После си помисли: той току-що ме чука, а аз го наричам господин президент.

Той се изправи.

— При Южния портик те чака кола, която ще те отведе у дома.

Изпрати я до главния салон.

— Добре ли си? — попита я за трети път.

— Да.

Асансьорът дойде. Тя се запита ще я целуне ли за лека нощ.

Не го направи. Тя влезе в асансьора.

— Лека нощ, Мария.

— Лека нощ — отговори тя и вратите се затвориха.

Мина още седмица, преди Джордж да има възможността да каже на Норин Латимър, че връзката им приключва.

Много се страхуваше от това.

Естествено, и по-рано се беше разделял с момичета. След една-две срещи беше лесно: просто не се обаждаш. Опитът му показваше, че след по-дълга връзка чувството обикновено беше взаимно — и двамата знаят, че вълнението го няма. Норин обаче беше между двете крайности. Излизаха едва от няколко месеца и се разбираха добре. Джордж се надяваше скоро да преспят заедно. Тя не би очаквала да скъсат.

Срещнаха се на обяд. Норин помоли да я заведе в ресторанта в мазето на Белия дом, известен като мензата, но там не допускаха жени. Джордж не искаше да я води в някое изискано заведение като клуб Жокей, понеже се боеше, че тя ще си въобрази, че ще й предложи брак. Накрая отидоха в Олд Ебит, традиционен ресторант за политици, който беше видял и по-добри времена.

Норин приличаше повече на арабка, отколкото на негърка. Беше драматично красива, с вълнисти черни коси, маслинена кожа и извит нос. Носеше пухкав пуловер, който наистина не й прилягаше: Джордж предполагаше, че тя опитва да не изглежда заплашително пред началника си. Мъжете се чувстваха неловко с авторитетни на вид жени в кабинетите си.

— Наистина съжалявам, че отказах срещата снощи — каза Джордж, след като поръчаха. — Повикаха ме на среща при президента.

— Е, аз не мога да се състезавам с президента — каза тя.

Стори му се, че това е доста глупав отговор. Много ясно, че не може да се състезава с президента; никой не може. Но не искаше да започва този спор. Мина направо на въпроса.

— Нещо се случи — поде той. — Преди да те срещна, имаше друго момиче.

— Знам — отговори Норин.

— Какво искаш да кажеш?

— Харесвам те, Джордж. Ти си умен, забавен и мил. И хубав, ако не броим ухото.

— Но…

— Но мога да разбера, когато в сърцето на един мъж гори огън за друга.

— Можеш ли?

— Предполагам, че е Мария.

Джордж беше изумен.

— Откъде, за Бога, разбра това?

— Споменавал си името й четири или пет пъти. И никога не си говорил за друго момиче от миналото ти. Следователно, не е нужно да съм гений, за да разбера, че още е важна за теб. Но тя е в Чикаго и аз си помислих, че навярно ще успея да те отвоювам от нея — Норин внезапно се натъжи.