Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Джордж се изуми. Да не би Боби да казваше, че Хувър е обратен? Изглеждаше невъзможно. Може би просто говореше обидно.

— Нарича се Стенли Левинсън — обясни той.

— Кой е той?

— Адвокат, с когото доктор Кинг се е съветвал по данъчни и други въпроси.

— В Атланта?

— Не, Левинсън е в Ню Йорк.

— Не звучи да е наистина близък на Кинг.

— Не вярвам да са близки.

— Но това надали има значение — изнурено рече Боби. — Хувър винаги може да изкара нещата по-лоши, отколкото са.

— От ФБР твърдят, че Левинсън е комунист, но не искат да ми кажат с какви доказателства разполагат. На Вас обаче може да кажат.

— Не искам да знам нищо за техните източници на информация — Боби отбранително вдигна ръце с дланите напред. — Оттам нататък ще вземат да ме обвиняват за всяко проклето изтичане на информация.

— Те дори нямат номера на партийната членска карта на Левинсън.

— По дяволите, те не знаят. Просто гадаят. Но това няма значение. Хората ще повярват.

— Какво ще правим?

— Кинг трябва да скъса с Левинсън — решително каза Боби. — Иначе Хувър ще пусне този слух, ще навреди на Кинг и цялата бъркотия с гражданските права само ще се усложни.

Джордж не смяташе кампанията за граждански права за „бъркотия“, но братята Кенеди я смятаха. Не това обаче беше важното. Обвинението на Хувър беше заплаха, с която трябваше да се справят, и Боби беше прав: най-простото решение беше Кинг да скъса с Левинсън.

— А как ще накараме доктор Кинг да направи това? — попита Джордж.

— Ти ще отлетиш за Атланта и ще му кажеш — отговори Боби.

Джордж се уплаши. Мартин Лутър Кинг се славеше с противопоставянето на всяка власт, а Джордж знаеше от Верина, че не е лесно човек да го придума за нещо нито в частния, нито в обществения му живот. Но прикри опасенията си зад маска на спокойствие.

— Сега ще се обадя и ще уговоря среща — рече той и тръгна към вратата.

— Благодаря ти, Джордж — отговори Боби с видимо облекчение. — Прекрасно е, че мога да разчитам на теб.

В деня след плуването с президента Мария вдигна телефона и отново чу гласа на Дейв Пауърс.

— Има сбирка за опознаване на личния състав в пет и половина — каза той. — Би ли искала да дойдеш?

Мария и съквартирантките й планираха да гледат Одри Хепбърн и готиния Джордж Пепърд в Закуска в Тифани. Но младшите служители в Белия дом не казваха „не“ на Дейв Пауърс. Щеше да се наложи момичетата да се лигавят по Марчело без нея.

— Къде да ида? — попита тя.

— Горе.

— Горе ли? — това обикновено означаваше личното жилище на президента.

— Ще те взема — каза Дейв и затвори.

Веднага й се прииска да беше облякла нещо по-хубаво. Носеше плисирана пола на карета и семпла бяла блуза със златисти копчета. Изкуствените й коси бяха оформени в къса прическа с два извити като ятагани кичура край брадичката по последната мода. Опасяваше се, че изглежда като всички момичета във вашингтонските офиси.

— Канена ли си на среща за сближаване на личния състав тази вечер? — попита тя Нели.

— Не и аз. Къде е?

— Горе.

— Късметлийка си.

В пет и петнадесет Мария отиде в тоалетната да поправи прическата и грима си. Забеляза, че нито една от останалите жени не полага специални усилия и реши, че не са поканени. Може би срещата беше за назначените най-скоро.

В пет и половина Нели си взе чантата и се приготви да тръгва.

— Пази се сега — каза тя на Мария.

— И ти.

— Не, говоря сериозно — възрази Нели и излезе, преди Мария да успее да я попита какво иска да каже.

Дейв Пауърс се появи след минута. Поведе я навън покрай Западната колонада, край входа за басейна и отново вътре и нагоре с асансьора.

Вратите се отвориха в просторно преддверие с два канделабъра. Стените бяха боядисани в синьо-зеления цвят, за който Мария знаеше, че се нарича eau de nil . Почти нямаше време да го огледа.

— Намираме се в Западната дневна — обяви Дейв и я поведе през отворен вход в неофициална стая с удобни дивани и висок сводест прозорец с изглед към залеза.

Тук бяха същите две секретарки, Джени и Джери, но нямаше никой друг. Мария седна и се запита дали някой ще се присъедини към тях. На ниската масичка имаше поднос с коктейлни чаши и кана.

— Пийни дайкири — предложи Дейв и наля, без да дочака отговора й. Мария не пиеше често алкохол, но сега отпи и й хареса. Взе си кифличка със сирене от подноса със закуски. За какво беше всичко това?

— Ще се присъедини ли към нас Първата дама? — попита тя. — Много искам да се запозная с нея.