Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Тя дойде във Вашингтон — каза Джордж.

— Умно момиче.

— Не заради мен. На работа.

— Каквото и да е, зарязваш ме заради нея.

Джордж надали би могъл да каже „да“ на подобно твърдение. Но беше истина, затова не каза нищо.

Поднесоха храната, но Норин не взе вилицата.

— Пожелавам ти всичко добро, Джордж — каза тя. — Пази се.

Стори му се много внезапно.

— Ъъ… и ти.

Тя се изправи.

— Довиждане.

Той можеше да каже само едно:

— Довиждане, Норин.

— Можеш да изядеш и моята салата — каза Норин и излезе.

Джордж си поигра с храната няколко минути. Чувстваше се зле. Норин беше благородна по някакъв свой начин. Направи нещата лесни за него. Джордж се надяваше всичко да е наред с нея. Не заслужаваше да бъде наранявана.

От ресторанта Джордж отиде в Белия дом. Трябваше да присъства на среща на президентския Комитет по равните възможности за работа, председателствана от вицепрезидента Линдън Джонсън. Джордж се беше съюзил със Скип Андерсън, един от съветниците на Джонсън. Но до началото на срещата оставаше половин час, затова той отиде в пресслужбата да потърси Мария.

Днес тя носеше рокля на точки с подходяща лента за коса. Лентата вероятно държеше на място перука: повечето чернокожи момичета ползваха сложни перуки, а сладката къса прическа на Мария определено не беше естествена.

Когато тя го попита как е, той не знаеше какво да отговори. Чувстваше се гузен заради Норин; но сега можеше да покани Мария на среща с чиста съвест.

— Общо взето, доста добре. Ти?

Тя сниши глас.

— В някои дни просто мразя белите хора.

— Това пък защо?

— Ти не познаваш дядо ми.

— Не съм срещал никого от семейството ти.

— Дядо все още понякога проповядва в Чикаго, но прекарва повечето време в родния си град Голгота, Алабама. Казва, че така и не е свикнал със студения вятър в Средния запад. Но още се държи. Облякъл си най-хубавия костюм и отишъл в съда в Голгота да се регистрира като гласоподавател.

— И какво се е случило?

— Унизили го — Мария поклати глава. — Знаеш номерата им. Дават на хората изпит по грамотност: трябва да прочетеш на глас част от конституцията на съответния щат, да я обясниш, после да я напишеш. Началникът на отдела по гражданското състояние определя кой член да прочетеш. Дава на белите някое просто изречение като „Нито един човек не бива да бъде затварян заради дълг“. Но негрите получават дълги и сложни параграфи, които само адвокат може да разбере. После зависи от чиновника да определи грамотен ли си, или не, и разбира се, той винаги решава, че белите са грамотни, а негрите не са.

— Кучите му синове.

— И това не е всичко. Негрите, които опитат да се регистрират, биват уволнявани за наказание. Дядо обаче не са могли да уволнят, понеже е пенсионер. Затова, когато излизал от сградата на съда, го арестували за безделничество. Той прекарал нощта в затвора — това не е пикник, когато си на осемдесет години. — В очите й имаше сълзи.

Разказът затвърди решимостта на Джордж. От какво имаше да се оплаче той? Е, някои от нещата, които се налагаше да върши, извикваха у него желанието да си измие ръцете. Работата за Боби Кенеди си оставаше най-ефективното нещо, което можеше да стори за хора като дядо Самърс. Един ден расистите от юга щяха да бъдат смазани.

Той си погледна часовника.

— Имам среща с Линдън.

— Кажи му за дядо.

— Може би ще му кажа — времето, което прекарваше с Мария, винаги му се струваше твърде кратко. — Съжалявам, че бързам така, но искаш ли да се видим след работа? Можем да пийнем, може би да вечеряме някъде?

Мария се усмихна.

— Благодаря ти, Джордж, но довечера имам среща.

— О — Джордж се сепна. Някак не му беше хрумвало, че тя може би вече излиза с някого. — Ъъ, утре трябва да отида в Атланта, но ще се върна след два-три дни. Може би в края на седмицата?

— Не, благодаря — тя се подвоуми, после обясни: — Имам сериозен приятел.

Джордж беше опустошен, а това беше глупаво: защо пък толкова привлекателно момиче като Мария да няма сериозен приятел? Какъв глупак беше той. Чувстваше се объркан, като че беше загубил почва под краката си.

— Щастливец — успя да продума той.

— Мило е, че го казваш — отговори Мария с усмивка.

Джордж искаше да разбере за конкурента си.

— Кой е той?

— Не го познаваш.

— Но това ще се промени, щом науча името му.

— Опитай.

Мария поклати глава.

— Предпочитам да не казвам.

Джордж беше ядосан извън всяка мярка. Имаше съперник и даже не знаеше името му. Искаше да я притисне, но се тревожеше да не я изтормози: момичетата мразеха това.