Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Помниш ли къщата зад „Юниън Стейшън“, където живеехме, когато ти беше малък? — попита Джаки.

— Помня я, разбира се.

— Би могла цялата да влезе тук.

Джордж се озърна.

— Май да.

— А писалището е по-голямо от леглото, където спяхме, докато стана на четири годинки.

— Ние двамата и кучето.

На писалището лежеше зелена барета на специалните сили на американската армия, от които Боби се възхищаваше толкова много. Но Джаки се интересуваше повече от снимките. Джордж взе една фотография в рамка на Боби и Етел, седнали на морава пред голяма къща, заобиколени от седемте си деца.

— Направена е пред Хикъри хил, дома им в Маклийн, Вирджиния — обясни Джордж и й подаде снимката.

— Това ми харесва — рече Джаки, докато разучаваше фотографията. — Грижи се за семейството си.

Един самоуверен глас с бостънски акцент попита:

— Кой се грижи за семейството си?

Джордж рязко се обърна и видя, че Боби Кенеди влиза в кабинета. Носеше омачкан светлосив летен костюм. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Не беше хубав като по-възрастния си брат, преди всичко заради големите като на заек предни зъби.

Джордж се смути.

— Съжалявам, сър. Мислех, че сте излезли за следобеда.

— Всичко е наред — отговори Боби, макар Джордж да не беше сигурен в искреността му. — Това място принадлежи на американците и те могат да го разглеждат, ако искат.

— Това е майка ми, Джаки Джейкс — каза Джордж.

Боби енергично разтърси ръката й.

— Госпожо Джейкс, имате прекрасен син — каза той и пусна в ход чара си, както винаги, когато разговаряше с гласоподаватели.

Лицето на Джаки потъмня от смущение, но тя незабавно отговори:

— Благодаря Ви. И Вие имате няколко — току-що ги видях на снимката.

— Четири момчета и три момичета. Всички са чудесни и казвам това съвършено обективно.

Всички се разсмяха.

— Удоволствие беше да се запозная с Вас, госпожо Джейкс. Идвайте по всяко време да ни видите.

Макар и любезни, тези думи определено бяха сбогуване и Джордж и майка му излязоха от кабинета.

Тръгнаха по коридора към асансьора.

— Неловко, но Боби беше любезен — рече Джаки.

— Освен това беше и планирано — ядно отвърна Джордж. — Боби никога не подранява. Денис преднамерено ни подведе. Искаше да изглеждаме нагли.

Майка му го потупа по ръката.

— Ако това е най-лошото, което ни се случи днес, значи сме добре.

— Не знам — Джордж си припомни обвинението на Верина, че работата му е козметична. — Как мислиш, дали ролята ми тук не е единствено да показвам, че Боби се вслушва в негрите, докато той всъщност не го прави?

Джаки се замисли.

— Може би.

— Може да съм по-полезен, ако работя за Мартин Лутър Кинг в Атланта.

— Разбирам как се чувстваш, но мисля, че би трябвало да останеш тук.

— Знаех, че ще кажеш това.

Джордж изпрати майка си на излизане от сградата.

— Как е апартаментът ти? — попита тя. — Следващия път трябва да го видя.

— Прекрасен е — Джордж беше наел горния етаж на висока и тясна викторианска къща в квартала на Капитолийския хълм. — Ела в неделя.

— Значи мога да ти приготвя вечеря в твоята кухня?

— Какво мило предложение.

— Ще се запозная ли с приятелката ти?

— Ще поканя Норин.

Целунаха се за довиждане. Джаки щеше да вземе влака до дома си в „Принц Джордж Каунти“ в Мериленд. Преди да си тръгне, тя каза:

— Запомни. Има хиляда умни младежи, които са готови да работят за Мартин Лутър Кинг. Но има само един негър, който седи в кабинета до този на Боби Кенеди.

„Права е“, рече си Джордж. „Обикновено е права“.

Когато се върна в кабинета, не каза нищо на Денис, а седна на бюрото си и написа за Боби доклад за интеграцията на училищата.

В пет следобед Боби и сътрудниците му скочиха в лимузините за кратко пътуване до Белия дом, където по програма Боби трябваше да се срещне с президента. За пръв път Джордж беше взет на среща в Белия дом и се питаше дали това е знак, че вече му имат по-голямо доверие, или просто срещата е маловажна.

Влязоха в Западното крило и отидоха в Кабинета. Беше дълга стая с четири високи прозореца на едната стена. Двадесетина стола, тапицирани с тъмносиня кожа, бяха наредени около прилична на ковчег маса. Джордж сериозно си помисли, че в тази стая се вземат решения, които разтърсват света.

Минаха петнадесет минути, а от президента Кенеди нямаше и следа. Денис се обърна към Джордж:

— Би ли отишъл да провериш дали Дейв Пауърс знае, че сме тук?