Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Да. За да поддържа жизнения стандарт на унгарските работници, той заема все повече пари от западни банки, включително германски.

— И как ще плащате лихвите?

— Ето това е добър въпрос.

Изравниха се с хотела на Ребека, който беше отсреща на улицата. Тя спря и се облегна на парапета.

— Кадар несменяем ли е?

— Не непременно. Аз съм приближен на един обещаващ млад човек на име Миклош Немет.

Аха, рече си Ребека, значи това е целта на разговора: тихо и неофициално да се каже на германското правителство, че Немет е реформисткият съперник на Кадар.

— Той няма четиридесет години и е много умен — продължи Биро. — Но се боим, че в Унгария може да се повтори онова, което стана в Съветския съюз: Брежнев беше заменен от Андропов, а после от Черненко. Това прилича на опашка пред тоалетната в старчески дом.

Ребека се засмя. Харесваше Биро.

Той наведе глава и я целуна.

Ребека не се изненада особено. Усещаше, че той е привлечен от нея. Това, което я изненада, беше собственото й вълнение от целувката. Тя откликна с желание.

После се отдръпна. Положи длани на гърдите му и леко го отблъсна. Огледа го в светлината на уличните лампи. Нито един мъж на петдесет не приличаше на Адонис, но лицето на Фредерик показваше интелигентност, съчувствие и способност за крива усмивка на ирониите на живота. Посивялата му коса беше късо подстригана, а очите му бяха сини. Носеше тъмносиньо палто и яркочервен шал — консерватизъм със закачлива нотка.

— Защо се разведе? — попита Ребека.

— Имах любовница и жена ми ме напусна. Чувствай се свободна да ме заклеймиш.

— Няма. И аз съм правила грешки.

— Съжалявах за стореното чак когато стана твърде късно.

— Деца?

— Две, големи. Те ми простиха. Марта се омъжи повторно, но аз още съм сам. Твоята история каква е?

— Разведох се с първия си съпруг, когато открих, че работи в ЩАЗИ. Вторият ми съпруг беше ранен, когато избягахме през Берлинската Стена. Беше в инвалидна количка, но бяхме щастливи в продължение на двадесет години. Той почина миналата година.

— Повярвай ми, полага ти се малко късмет.

— Може би. Ще ме изпратиш ли до входа на хотела, ако обичаш? Пресякоха улицата. На ъгъла, където светлините на лампите не бяха твърде силни, Ребека пак го целуна. Този път й беше още по-приятно и тя се притисна в него.

— Прекарай нощта с мен — каза Фредерик.

Изкушението беше много силно.

— Не — отговори тя. — Още е много рано. Едва те познавам.

— Но ти утре си отиваш.

— Знам.

— Може никога да не се срещнем отново.

— Сигурна съм, че ще се срещнем.

— Можем да идем в моя апартамент. Или аз да се кача в стаята ти.

— Не. Но съм поласкана от постоянството ти. Лека нощ.

— Лека нощ тогава.

Ребека се обърна.

— Често пътувам до Бон — каза Фредерик. — До десет дни ще съм там. Тя пак се обърна към него и се усмихна.

— Ще вечеряш ли с мен? — попита той.

— С удоволствие. Обади ми се.

— Добре.

Ребека влезе във фоайето на хотела с усмивка.

Лили си беше у дома в „Берлин-Митте“, когато племенницата й Алис дойде да заеме книги посред дъждовната буря. Отказали бяха да приемат Алис в университета, независимо от отличните й оценки, понеже майка й беше изпълнителка на протестни песни. Алис обаче беше решена да се самообразова, затова вечер, след края на смяната във фабриката, учеше английски. Карла имаше скромна сбирка романи на английски, наследени от баба Мод. Случи се Лили да си е вкъщи, когато Алис се отби. Двете се качиха в салона и заедно прегледаха книгите, докато дъждът барабанеше по прозорците. Книгите бяха стари, отпреди войната. Алис си избра сборник разкази за Шерлок Холмс. Лили пресметна, че племенницата й е четвъртото поколение читател на тези истории.

— Ние кандидатствахме за разрешение да заминем за Западна Германия — каза Алис. Преливаше от младежки ентусиазъм.

— Ние?

— Хелмут и аз.

Хелмут Капел беше приятелят й. Беше с година по-голям, на двадесет и две и следваше в университета.

— Някаква специална причина?

— Казах, че искаме да посетим баща ми в Хамбург. Бабата и дядото на Хелмут са във Франкфурт. Но Плъм Нели имат световно турне, а ние наистина искаме да видим баща ми на сцената. Може би ще успеем да направим така, че пътуването ни да съвпадне с неговия германски концерт, ако има такъв.

— Сигурна съм, че ще има.

— Мислиш ли, че ще ни пуснат?

— Може и да имате късмет — Лили не искаше да обезсърчава младежкия й оптимизъм, но се съмняваше. На нея самата винаги й отказваха разрешение. Съвсем малко хора получаваха такова. Властите биха заподозрели, че младежи като Алис и Хелмут нямат намерение да се връщат.