Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Джордж се вбеси. Четиригодишният му син беше оставен сам вкъщи. Какво си въобразяваше Верина?

Стана и се огледа. Куфарът на Джак за почивните дни беше в антрето. Джордж провери и видя, че вътре има всичко необходимо — пижама, чисти дрехи, мече. Бавачката Тифани го беше приготвила, преди да иде да се справи със своята спешност, както се изрази Джак.

Отиде в кухнята и написа бележка: „Заварих Джак сам в къщата. Обади ми се“.

После взе детето и отидоха в колата.

Къщата на Джаки беше на около километър от тук. Когато пристигнаха, Джаки даде на Джак чаша мляко и домашна сладка. Той й разказа всичко за съседската котка, която идваше на гости и получаваше паничка мляко. После Джаки погледна Джордж и каза:

— Добре де, какво те яде?

— Ела в салончето и ще ти кажа — отидоха в съседната стая и Джордж рече: — Джак беше сам в къщата.

— О, такова нещо не трябва да се случва.

— Адски си права.

Джаки, за разлика от друг път, не обърна внимание на ругатнята.

— Някаква представа защо?

— Верина не се върна в уреченото време, а бавачката трябвало да си тръгне.

В този миг навън се чу скърцане на гуми. Двамата погледнаха през прозореца и видяха Верина да изскача от червения Ягуар и да тича по пътеката.

— Ще я убия — каза Джордж.

Джаки отвори на Верина. Тя отърча в кухнята и целуна Джак.

— О, миличък, добре ли си?

— Аха — безгрижно отвърна той. — Ядох сладка.

— Сладките на баба са страхотни, нали?

— Абсолютно.

— Верина, по-добре ела тук да обясниш — каза Джордж.

Тя дишаше тежко и се потеше. За пръв път не изглеждаше надменна и властна.

— Закъснях само няколко минути! — проплака тя. — Не знам защо проклетата бавачка трябваше да излезе преди това!

— Не можеш да закъсняваш, когато гледаш Джак — сурово рече Джордж.

— О, понеже ти никога не закъсняваш — възпротиви се тя.

— Никога не съм го оставял сам.

— Много ми е трудно сама!

— По дяволите, вината за това си е изцяло твоя!

— Джордж, тук не си прав — намеси се Джаки.

— Мамо, не се меси.

— Не. Това е моят дом и моят внук и ще се меся.

— Не мога да подмина днешния случай, мамо. Тя постъпи неправилно.

— Ако аз винаги бях постъпвала правилно, нямаше да те има.

— Няма нищо общо.

— Просто казвам, че всички правим грешки, а нещата се оправят от само себе си. Затова престани да кориш Верина. Няма нищо да постигнеш.

Джордж неохотно прие, че е права.

— Но какво ще правим?

— Съжалявам, Джордж. Просто не смогвам — каза Верина и заплака.

— Е, щом вече спряхме да викаме, навярно можем да започнем да мислим — рече Джаки. — Тази ваша бавачка не е добра.

— Не знаеш колко трудно се намират бавачки! — възкликна Верина. — А за нас е по-трудно, отколкото за повечето хора. Всеки наема нелегални имигранти и им плаща на ръка, но политиците трябва да имат бавачка със зелена карта, която плаща данъци. Затова никой не иска да се захваща!

— Добре, успокой се, не те виня — каза й Джаки. — Може би аз мога да помогна.

Джордж и Верина я зяпнаха.

Джаки обясни:

— На шестдесет и четири години съм, предстои ми да се пенсионирам и имам нужда да правя нещо. Ще ви бъда подкрепа. Ако бавачката ви издъни, просто водете Джак тук. Когато е нужно, оставяйте го и да преспива.

— Божичко — рече Джордж. — Звучи ми като решение на проблема.

— Джаки, това би било чудесно! — додаде Верина.

— Не ми благодари, миличка. Просто проявявам егоизъм. Така ще мога да виждам внука си по-често.

— Мамо, сигурна ли си, че работата няма да ти дойде много? — попита Джордж.

Джаки изсумтя презрително.

— Кога за последен път някаква работа е била прекалено много за мен?

Джордж се усмихна.

— Май никога.

И така нещата се уредиха.

По страните на Ребека се стичаха студени сълзи.

Беше октомври и режещият вятър от Северно море вееше над гробището Олсдорф в Хамбург. Това гробище беше едно от най-големите в света, хиляда акра тъга и печал. Имаше паметник на жертвите на нацизма, оградена със стена горичка в памет на борците от Съпротивата и масов гроб за тридесет и осемте хиляди хамбургски мъже, жени и деца, убити за десет дни по време на Операция Гомор, съюзническите бомбардировки през лятото на 1943.

Нямаше обособено място за жертвите на Стената.

Ребека приклекна и събра мъртвите листа от гроба на съпруга си. После остави на земята една червена роза.

Застана неподвижно. Гледаше надгробния камък и си спомняше своя мъж.