Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Ще летиш за Будапеща, нали?

— Да, за търговска конференция.

— Там ще има ли източногерманци?

— Да, защо?

— Мислиш ли, че някой от тях ще може да отнесе албума на Алис?

Ребека се свъси.

— Не знам. Отношенията ми с източногерманските политици не са топли. Те мислят, че съм лакей на капиталистите империалисти, а аз мисля, че те са неизбрани разбойници, които управляват чрез терор и държат народа си в затвор.

— Значи, нямате много общо — рече с усмивка Вали.

— Нямаме. Но ще опитам.

— Благодаря ти — каза той и й подаде албума.

Ребека погледна снимката на обложката — четирима мъже на средна възраст с дълги коси и облечени в джинси. Бъз, похотливият басист, беше надебелял. Барабанистът гей, Лу, оплешивяваше. Косите на Дейв, водача на бандата, леко сивееха. Всички те бяха установени, успели и богати. Ребека помнеше гладните хлапаци, които бяха дошли в този апартамент: мършави, мърляви, шеговити, чаровни и пълни с надежди и мечти.

— Добре се справихте — каза тя.

— Аха. Добре — отвърна Вали.

В последната вечер на будапещенската конференция Ребека и останалите делегати бяха заведени на дегустация на токайски вина. Отидоха в държавна изба. Намираше се в Пещенския район, източно от река Дунав. Предложиха им няколко сорта бели вина: сухо, силно, слабоалкохолния сок, наречен есенсия, и прочутото бавно ферментирало Асу.

В цял свят правителствените служители не ги биваше в устройването на увеселения и Ребека се боеше, че и това ще е скучно събитие. Но старата изба със сводестите тавани и пълните с бутилки каси създаваше усещане за уют. Поднесени бяха и пикантни унгарски мезета — разни кнедли, пълнени гъби и наденици.

Ребека подбра един от източногерманските делегати и го дари с най-пленителната си усмивка.

— Нашите вина са по-добри, не намирате ли? — попита тя.

Побъбри закачливо с човека още няколко минути, после му постави въпроса:

— Имам племенница в Източен Берлин и искам да й пратя един албум поп музика. Но се боя, че в пощата може да се повреди. Ще ми направиш ли услугата да го отнесеш?

— Да, предполагам, че бих могъл — отвърна несигурно онзи.

— Ако може, ще ти го дам утре на закуска. Много си мил.

— Добре — човекът изглеждаше притеснен и Ребека прецени, че е възможно той да предаде плочата на ЩАЗИ. Ала тя можеше единствено да опита.

Всички се поотпуснаха от виното и Фредерик Биро, унгарски политик на нейна възраст, когото тя харесваше, я заговори. Също като Ребека, и Биро се занимаваше с външна политика.

— Каква е истината за тази страна? — попита го тя. — Как всъщност се справя?

Биро си погледна часовника.

— Хотелът ти е на километър и половина от тук — каза той. Като повечето образовани унгарци, говореше немски добре. — Искаш ли да се разходиш с мен до там?

Облякоха се и тръгнаха. Пътят им минаваше край широката тъмна река. На отсрещния бряг светлините на средновековна Буда се издигаха романтично към двореца на хълма.

— Комунистите обещаха разцвет и хората са разочаровани — поде Биро, докато вървяха. — Даже партийците се оплакват от управлението на Кадар.

Ребека предполагаше, че той се чувства свободен да говори навън, където не можеха да бъдат подслушани.

— А решението? — попита тя.

— Странното е, че всеки знае отговора. Трябва да децентрализираме вземането на решения, да въведем ограничена пазарна система и да узаконим полулегалната сива икономика, за да може тя да расте.

— Кой застава на пътя на това? — Ребека осъзна, че го засипва с въпроси като адвокат в съдебна зала. — Прощавай. Нямах намерение да те разпитвам.

— Няма нищо — отговори Биро с усмивка. — Харесвам хората, които говорят направо. Пести време.

— Мъжете често се дразнят, когато някоя жена им говори така.

— Не и аз. Може да се каже, че имам слабост към по-пробивните жени.

— И съпругата ти ли е такава?

— Беше. Разведен съм.

Ребека знаеше, че това не е нейна работа.

— Така и не ми каза кой застава на пътя на реформата.

— Около петнадесет хиляди бюрократи, които биха загубили властта и работата си; петдесет хиляди високопоставени дейци на Комунистическата партия, които вземат почти всички решения; и Янош Кадар, който е наш ръководител от петдесет и шеста насам.

Ребека вдигна вежди. Биро беше забележително откровен. Мина й през ума, че неговите искрени забележки може и да не са съвсем спонтанни. Възможно ли беше този разговор да е планиран?

— Кадар разполага ли с алтернативно решение? — попита тя.