Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Какво те кара да кажеш това?

Василий се приведе към нея и сниши глас. Таня трябваше да се напрегне, за да го чуе над шума от веселбата.

— Всеки знае, че Ана Мъри е издателката на Иван Кузнецов, но никой никога не я е свързвал с теб.

— Понеже сме свръхвнимателни. Никога не допускаме да ни видят заедно.

— Щом е така, няма опасност хората да знаят, че двамата с теб сме приятели.

Таня не беше убедена.

— Може би. И какво от това?

Василий опита да се усмихне пакостливо.

— Някога ми каза, че ще спиш с мен, ако се откажа от харема си.

— Не вярвам, че някога съм казала такова нещо.

— Или поне го загатна.

— Както и да е, трябва да е било преди осемнадесет години.

— Прекалено късно ли е вече да приема предложението?

Таня го зяпна и не можа да продума.

Василий запълни мълчанието.

— Ти си единствената жена, която някога е била истински важна за мен. Всяка друга беше просто завоевание. Някои дори не харесвах. Достатъчна причина да съблазня някоя жена беше, че още не съм преспал с нея.

— Предполага ли се, че това те прави по-привлекателен за мен?

— Когато се измъкнах от Сибир, опитах да възобновя този начин на живот. Отне ми много време, обаче накрая разбрах истината — това не ме прави щастлив.

— Така ли? — Таня се ядосваше все повече.

Василий не забеляза.

— Приятели сме от много време. Ние сме сродни души. Родени сме един за друг. Съвсем естествено ще е да спим заедно.

— О, разбирам.

Василий беше глух за нейния сарказъм.

— Ти си сама и аз съм сам. Защо е така? Ние трябва да сме заедно. Трябва да се оженим.

— Да обобщим тогава — отвърна Таня. — Цял живот си прекарал в прелъстяването на жени, които не са били от значение за теб. Сега гониш петдесетте и жените всъщност вече не те привличат толкова — или може би ти вече не ги привличаш — и в този момент благоволяваш да ми предложиш брак.

— Може да не съм се изразил много добре. Повече ме бива в писането.

— Бъди сигурен, че не си се изразил добре. Аз съм последният пристан на залязващия Казанова!

— Ох, по дяволите, сърдиш ми се, нали?

— Меко казано.

— Намеренията ми бяха тъкмо обратните.

Над рамото на Василий Таня срещна погледа на Даниил. Импулсивно остави Василий и отиде при него.

— Даниил, искам пак да замина в чужбина. Има ли някаква възможност да получа командировка зад граница?

— Разбира се — отговори той. — Ти си моят най-добър автор. Ще направя каквото мога, в рамките на разумното, за да си доволна.

— Благодаря ти.

— И по едно съвпадение си мислех, че трябва да подсилим бюрото ни в определена страна.

— Коя?

— Полша.

— Би ме пратил във Варшава?

— Тъкмо там се случва всичко.

— Добре. Полша ще е.

На Кам Дюър му втръсна от Джими Картър. Смяташе, че администрацията на Картър се държи страхливо, особено в отношенията със СССР. Кам работеше в Московския отдел в главната квартира на ЦРУ в Лангли, на петнадесетина километра от Белия дом. Съветникът по националната сигурност Збигнев Бжежински беше твърд антикомунист, обаче Картър бе предпазлив.

Ала сега беше година на избори и Кам се надяваше на победа на Роналд Рейгън. Рейгън беше агресивен по въпросите на външната политика и обещаваше да освободи разузнавателните агенции от блудкавите етични задръжки на Картър. Кам се надяваше Рейгън да прилича повече на Никсън.

В началото на 1980 година Кам остана изненадан, когато го привикаха при заместник-началничката на отдела за Съветския блок, Флорънс Гиъри. Гиъри беше привлекателна жена, няколко години по-възрастна от Кам: той беше на тридесет и три, а тя навярно на тридесет и осем. Знаеше историята й. Била взета за обучение, използвали я като секретарка в продължение на години и я обучили едва когато тя вдигнала голям шум. Сега беше изключително компетентен разузнавач, но доста от мъжете продължаваха да не я харесват заради неприятностите, които беше създала.

Днес беше облечена в плисирана пола и зелен пуловер. „Прилича на учителка“, помисли Кам, „на секси учителка с хубави гърди“.

— Седнете — каза Гиъри. — Комисията по разузнаването в Камарата смята, че информацията ни за Полша не е добра.

Камерън седна. Загледа се през прозореца, за да не я зяпа в гърдите.

— Следователно те знаят кой е виновен за това — рече той.

— Кой?

— Директорът на ЦРУ, адмирал Търнър, и онзи, който го назначи — президентът Картър.

— И защо по-точно?

— Защото Търнър не вярва в Хуминт — Хуминт, сиреч разузнаването от хора, представляваше получената от шпиони информация. Търнър предпочиташе Сигинт, информацията от наблюдаване на комуникациите.