Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Посещението на папата във Варшава е катастрофа!

Опоткин имаше право. Никой не си бе представял какво ще стане. Папа Йоан Павел II се оказа талантлив пропагандатор. Когато слезе от самолета на военното летище Окенче той падна на колене и целуна полската земя. На другата сутрин снимката беше по първите страници на западните вестници и Таня знаеше — както знаеше и самият папа — че изображението ще се върне в Полша по нелегалните канали. Тя тайно ликуваше.

Даниил, нейният началник, който слушаше разговора, се намеси:

— Докато пътувал за Варшава в открит автомобил, папата бил приветстван от два милиона души.

— Два милиона? — възкликна Таня. Не беше виждала тази статистика.

— Възможно ли е? Та това трябва да е около пет процента от цялото население, един на всеки двадесет поляци!

— Какъв е смисълът партията да контролира отразяването на посещението по телевизията, след като хората и сами могат да видят папата? — ядоса се Опоткин.

За такива като него контролът беше всичко.

Опоткин още не беше свършил.

— Отслужил меса на Площада на победата в присъствието на двеста и петдесет хиляди души!

Това вече беше известно на Таня. Числото беше потресаващо дори за нея, понеже ярко показваше доколко комунизмът не е успял да спечели сърцата на поляците. Тридесет и пет години живот в съветската система не бяха променили никого, освен привилегирования елит. Таня отвърна с подходящите изрази от комунистическия жаргон:

— При първа възможност полската работническа класа утвърди реакционната си принадлежност.

Опоткин обвинително я побутна с показалец по рамото.

— Тъкмо реформистите като теб настояваха папата да бъде допуснат там.

— Глупости — презрително отвърна Таня. Кремълските либерали като Димка бяха настоявали за това, но загубиха спора и Москва беше наредила на Варшава да забрани идването на папата. Ала полските комунисти не се подчиниха на заповедта. Полският държавен глава Едвард Герек отказа на Брежнев в проява на необикновена за комунистически сателит независимост. — Полските водачи взеха това решение. Опасяваха се, че ще има бунт, ако забранят посещението на папата.

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — рече Опоткин.

Таня знаеше, че само застрашава кариерата си като спори с него, но вече беше на четиридесет години и й беше дошло до гуша да угодничи на идиоти.

— Финансовият натиск направи полското решение неизбежно — каза тя. — Полша получава огромни субсидии от нас, но освен тях й трябват и заеми от Запада. При посещението си във Варшава Картър беше много твърд. Ясно показа, че финансовата помощ е обвързана с онова, което те наричат човешки права. Ако искаш да виниш някого за триумфа на папата, това е Джими Картър.

Опоткин трябва да бе наясно, че това е истина, но нямаше да го признае.

— Винаги съм казвал, че е грешка да се позволява на комунистическите страни да вземат заеми от западни банки.

Таня знаеше, че трябва да спре дотук и да позволи на Опоткин да излезе с достойнство от спора, но не можа да се въздържи.

— Значи си изправен пред дилема, нали? Или финансиране от Запада, или либерализиране на полското селско стопанство, за да могат поляците да произвеждат достатъчно собствени храни.

— Още реформи! — разгневи се Опоткин. — Твоето решение винаги е такова!

— Полският народ винаги е разполагал с евтина храна. Затова си мълчаха. А когато правителството повишава цените, те се бунтуват.

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — повтори Опоткин и се махна.

Даниил беше потънал в мисли.

— Добре се справи — каза той на Таня. — Той обаче може да те накара да си платиш за това.

— Искам още малко шампанско — каза Таня.

На бара се натъкна на Василий. Той беше сам. Таня си даде сметка, че напоследък се появява на подобни сбирки без някоя дамичка под ръка и се запита защо. Но тази вечер се беше съсредоточила върху себе си.

— Не мога още дълго да правя това — каза тя.

— Кое? — попита Василий.

— Знаеш.

— Май мога да се досетя.

— Вече съм на четиридесет години. Трябва да живея собствения си живот.

— А какво искаш да правиш?

— Там е бедата, че не знам.

— Аз съм на четиридесет и осем. И изпитвам нещо подобно.

— Какво?

— Вече не гоня момичетата. Или жените.

Таня беше настроена цинично.

— Не ги гониш или просто не ги настигаш?

— Усещам скептична нотка.

— Колко си схватлив.

— Слушай — поде Василий. — Много мислих. Не съм сигурен, че е нужно вече да поддържаме заблудата, че едва се познаваме.