Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Кам помнеше Джаспър. Той живееше в дома на Уилямсови в Лондон преди десет години, когато семейство Дюър беше там. Ето това беше гнездо на криптокомунисти.

— Евреин ли е? — попита Никсън.

Кам започна да губи търпение, но остана със строго и безизразно лице. Никсън имаше някои налудничави идеи и една от тях беше, че евреите са родени шпиони.

— Не мисля така — отговори Ерлихман.

— Запознах се с Мъри преди години в Лондон — каза Кам. — Майка му е половин еврейка. Баща му е офицер в британската армия.

— Мъри е британец?

— Да, но не можем да го използваме срещу него, понеже е служил в американската армия във Виетнам. Участвал е в бойни действия и медалите му го доказват.

— Добре де, намерете начин да прекратите това изтичане. Не искам да чувам защо не може да се направи. Не искам извинения. Искам резултати. Искам това да се свърши, независимо от цената.

Ето такива борбени приказки обичаше да чува Кам. Зарадва се.

— Благодаря, господин президент — рече Ерлихман и двамата излязоха.

— Е, беше достатъчно ясен! — енергично каза Кам, щом се озоваха вън от Овалния кабинет.

— Трябва да наблюдаваме Мъри — решително подхвана Ерлихман.

— Ще се заема.

Ерлихман се отправи към кабинета си. Кам излезе от Белия дом и тръгна по Пенсилвания авеню към Министерството на правосъдието.

„Наблюдение“ означаваше много неща. Не беше незаконно да сложиш в някое помещение „бръмбар“, сиреч да скриеш записващо устройство. Но влизането в помещението, за да се постави бръмбарът, винаги беше престъпление — влизане с взлом. А записването на телефонните разговори беше незаконно — с някои изключения. Администрацията на Никсън вярваше, че записването на разговори е законно, ако е одобрено от главния прокурор. През последните две години Белият дом беше направил общо седемнадесет такива, до едно одобрени от главния прокурор в името на националната сигурност и с инсталирани от ФБР устройства. Кам беше на път да получи разрешение за осемнадесетото.

Споменът му за Джаспър Мъри като младеж беше смътен, но живо помнеше красивата Иви Уилямс, която жестоко го отблъсна, когато той беше на петнадесет. Когато й каза, че е влюбен в нея, тя му отвърна да не става смешен, а когато настоя за обяснение, Иви каза: „Влюбена съм в Джаспър, глупчо“.

Каза си, че това са дребни юношески драми. Сега Иви беше филмова звезда и подкрепяше всяка комунистическа идея — от гражданските права до сексуалното обучение. При един прочут случай в телевизионното предаване на брат й тя целуна Пърси Марканд и скандализира публиката, която не беше навикнала да вижда белите дори да докосват чернокожи. И със сигурност вече не беше влюбена в Джаспър. Имала беше дълга връзка с поп звездата Ханк Ремингтън, но вече не бяха заедно.

Но споменът от високомерното й отблъскване смъдеше като от изгорено. И жените продължаваха да го отхвърлят. Дори Стефани Мейпъл, която съвсем не бе красавица, му отказа в нощта на победата на Никсън. По-късно, когато и двамата дойдоха на работа във Вашингтон, Стефани най-сетне се съгласи да преспи с Кам, но сложи край на романа още след първата нощ, което някак си беше още по-лошо.

Кам знаеше, че е висок и тромав, но такъв беше и баща му, който явно никога не бе имал трудности да привлича жените. Кам поговори издалеко за това с майка си.

— Как така се влюби в татко? Той не е хубавец или нещо такова.

— О, та той беше толкова мил — отвърна тя.

Кам нямаше представа за какво говори.

Пристигна в Министерството на правосъдието и влезе в Голямата зала с високите тавани и алуминиевите лампи в стил ар деко. Не очакваше проблеми с разрешението: главният прокурор Джон Мичъл беше човек на Никсън и беше менажер на кампанията му през 1968.

Вратата на асансьора се отвори. Кам влезе и натисна бутона за петия етаж.

За десет години във вашингтонската бюрокрация Мария се бе научила на наблюдателност. Кабинетът й беше в коридора, който водеше до помещенията на главния прокурор, и тя държеше вратата отворена, за да вижда кой влиза и излиза. В деня след предаването Днес, базирано на нейните разкрития, беше особено нащрек. Знаеше, че от Белия дом ще последва експлозивна реакция, и очакваше да види каква форма ще приеме тя.

Щом видя един от сътрудниците на Джон Ерлихман да минава по коридора, тя скочи от стола.

— Главният прокурор е на среща и не може да бъде обезпокояван — каза тя, щом настигна човека. Беше го виждала и преди. Беше нескопосно тънко и високо бяло момче, а раменете му изглеждаха като телена окачалка под костюма. Този тип мъже й беше познат: умен и наивен едновременно. Надяна най-приятелската си усмивка. — Може би аз мога да направя нещо за Вас?