Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Ох, Мария, това е опасно.

— Готова съм да поема риска. Но ще бъда много, много внимателна.

— Добре.

— Познаваш ли някой репортер?

— Разбира се. За начало, Лий Монтгомъри.

— Излизах с него няколко пъти — усмихна се Мария.

— Знам, аз го уредих.

— Но това означава, че той е наясно с нашата връзка. Ако ти му съобщиш някоя история и той се запита за източника, първо ще се досети за мен.

— Права си, лоша идея е. Какво ще кажеш за Джаспър Мъри?

— Началникът на вашингтонското бюро на Днес? Би бил идеален. Откъде го познаваш?

— Срещнахме се преди много години, когато беше студент журналист и тормозеше Верина за интервю с Мартин Лутър Кинг. А преди шест месеца говори с мен на пресконференция на един от моите клиенти. Оказа се, че е бил в онзи мотел в Мемфис и е говорил с Верина, когато и двамата са видели убийството на доктор Кинг. Той ме попита какво е станало с нея. Трябваше да му кажа, че нямам представа. Струва ми се, че беше запленен от нея.

— Както повечето мъже.

— И като мен.

— Ще се видиш ли с Мъри? — Мария беше напрегната, боеше се Джордж да не откаже, понеже не иска да се замесва. — Ще му предадеш ли каквото ти казах?

— Така ще бъда нещо като бушон. Няма да съществува пряка връзка между теб и Джаспър.

— Да.

— Като във филм за Джеймс Бонд.

— Но ще го направиш ли? — попита Мария и затаи дъх.

Джордж се усмихна.

— Абсолютно.

Президентът Никсън беше ядосан.

Стоеше зад грамадното си двойно бюро в Овалния кабинет между златистите завеси на прозорците. Беше прегърбен, със сведена глава и мръщеше гъстите си вежди. Бузестото му лице както винаги тъмнеше от брадата, която така и не успяваше да обръсне докрай. Долната му устна се издаваше в най-присъщото за него изражение — предизвикателство, което винаги сякаш беше на път да премине в самосъжаление.

Гласът му беше дълбок, дрезгав, дращещ.

— Пет пари не давам как е направено. Направете каквото трябва, за да спрете това изтичане, и предотвратете бъдещи неразрешени разкрития.

Кам Дюър и шефът му Джон Ерлихман стояха и слушаха. Кам беше висок като баща си и дядо си, ала Ерлихман беше още по-висок. Той беше асистент на президента по вътрешните работи. Скромната титла беше подвеждаща — той бе един от най-близките съветници на Никсън.

Кам знаеше защо е ядосан президентът. Предишната вечер всички бяха гледали Днес. Джаспър Мъри беше насочил хищното око на камерата си към финансовите поддръжници на Никсън. Твърдеше, че Никсън е спрял антитръстовите разследвания в три големи корпорации, които бяха направили значителни дарения за кампанията му.

Това беше истина.

А още по-лошо бе загатването на Мъри, че всяка компания, която иска да избегне разследване през тази година на президентски избори, трябва само да дари достатъчно на Комитета за преизбиране на президента, КПП.

Кам предполагаше, че и това е истина.

Никсън използваше президентската власт, за да помага на приятелите си. Освен това нападаше противниците си, като насочваше данъчни одити и други разследвания към корпорации, които правят дарения за демократите.

За Кам репортажът на Мъри беше погнусяващо лицемерен. Всеки знаеше, че политиката функционира така. Откъде иначе биха идвали парите за избирателните кампании според тях? Братята Кенеди биха правили същото, ако и без друго нямаха повече пари от самия Бог.

Изтичането на информация в пресата тровеше президентството на Никсън от по-рано. Ню Йорк Таймс беше разкрил Никсъновите свръхсекретни бомбардировки на съседната на Виетнам Камбоджа, позовавайки се на анонимни източници в Белия дом. Титулярният репортер Сиймур Хърш показа, че американски войници са убили стотици невинни във виетнамското село Ми Лай — зверство, което Пентагонът отчаяно се мъчеше да прикрие. Сега, през януари 1972, популярността на Никсън беше по-ниска от всякога.

Дик Никсън го приемаше лично. Той приемаше лично всичко. Тази сутрин изглеждаше наранен, предаден, оскърбен. Вярваше, че светът е пълен с хора, които му имат зъб, а разкритията потвърждаваха неговата параноя.

Кам също се гневеше. Когато прие работата в Белия дом, той се надяваше да е част от една група, която ще промени Америка. Но всичко, което администрацията на Никсън опитваше да направи, биваше подкопавано от либералите в медиите и техните „източници“ — предатели от правителството. Беше мъчително и вбесяващо.

— Този Джаспър Мъри — рече Никсън.