Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Какво тогава ще го събори?

— Дик Никсън лъже — отговори Грег. — Лъже почти всеки път, когато си отвори проклетата уста. Когато през петдесет и втора година на власт дойде републиканска администрация, Никсън твърдеше, че сме разкрили хиляди подривни елементи в правителството.

— А колко разкрихте?

— Николко. Нито един. Знам това. Бях млад конгресмен. После каза на пресата, че сме намерили план за превръщането на Америка в социалистическа страна сред документите на предишната демократическа администрация. Репортерите пожелаха да го видят.

— Той е нямал такъв.

— Правилно. Каза също, че разполага с таен комунистически меморандум за план на комунистите да работят чрез Демократическата партия. И това никой не го видя. Подозирам, че майката на Дик никога не му е казвала, че да се лъже, е грях.

— В политиката има много нечестност — рече Джордж.

— Както и във всички други поприща. Но малко хора лъжат толкова много и толкова безсрамно, колкото Никсън. Той е лъжец и мошеник. Досега му се разминаваше. Случва се. Но нещата са различни, когато човек е президент. Репортерите знаят, че бяха лъгани за Виетнам и все повече гледат под лупа всичко, казано от правителството. Дик ще бъде хванат и после ще падне. И знаеш ли друго? Така и няма да разбере защо. Ще каже, че поначало пресата му е имала зъб.

— Определено се надявам да си прав.

— Приеми работата, Джордж — примоли се Грег. — Има толкова много за вършене.

Джордж кимна.

— Може би ще приема.

Клаус Крон беше червенокос. Косата на главата му беше червеникавокестенява, но по тялото космите му бяха рижи. Ребека особено харесваше триъгълника, който вървеше от слабините нагоре към пъпа му. Това гледаше, когато правеше орален секс, който й харесваше почти колкото на него.

Сега лежеше с глава върху корема му и лениво рошеше косъмчетата с нокти. Беше понеделник вечер и двамата бяха в апартамента на Клаус. Ребека нямаше срещи в понеделниците, но се преструваше, че има, а съпругът й се преструваше, че вярва.

Физически нещата се нареждаха лесно. Чувствата й обаче бяха по-трудни за оправяне. Толкова беше тежко да държи двамата мъже в различни части на ума си, че неведнъж искаше да се откаже. Чувстваше се окаяно виновна, че не е вярна на Бернд. Но наградата й беше страстен и задоволяващ секс с очарователен мъж, който я обожаваше. И Бернд й беше разрешил. Ребека си го напомняше отново и отново.

Тази година всички го правеха. Всичко, от което човек се нуждаеше беше любов. Ребека не беше хипи — тя беше учителка и уважаван политик в града — но и тя се влияеше от атмосферата на промискуитет, все едно, без да ще вдишваше малко от марихуаната във въздуха. Защо не, питаше се тя, какво лошо?

Когато погледнеше назад към своите тридесет и седем години, виждаше, че съжалява само за неща, които не е направила: не беше изневерила на своя долен първи съпруг; не беше забременяла от Бернд, когато това беше възможно; не беше избягала от източногерманската тирания още преди години.

Поне нямаше да поглежда назад и да съжалява, че не е спала с Клаус.

— Щастлива ли си? — попита той.

„Да“, помисли тя, „когато забравя за Бернд за няколко минути“.

— Разбира се. Иначе нямаше да си играя с космите в слабините ти.

— Обичам времето, което прекарваме заедно, само че винаги е толкова кратко.

— Знам. Ще ми се да имам още един живот, за да го прекарам целия с теб.

— Бих се съгласил и на един уикенд.

Ребека разбра твърде късно накъде върви този разговор. За миг спря да диша.

Страхуваше се от това. Вечерите в понеделник не бяха достатъчни. Навярно никога не беше съществувала възможност Клаус да се задоволи с веднъж седмично.

— Иска ми се никога да не го беше казвал.

— Можеш да вземеш сестра, която да се грижи за Бернд.

— Знам, че мога.

— Можем да идем в Дания, където никой не ни познава. Да се настаним в малък хотел край морето. Да се разхождаме по безкрайния плаж и да вдишваме соления въздух.

— Знаех си, че това ще стане — Ребека се изправи. Започна разсеяно да търси бельото си. — Въпросът беше кога.

— Ей, успокой се! Не те принуждавам.

— Знам. Ти си сладък и мил човек.

— Ако не ти е приятно да заминеш за уикенда, няма да го направим.

— Няма да го направим — тя си намери пликчетата, обу ги, после се пресегна за сутиена.

— Защо тогава се обличаш? Имаме още поне половин час.

— Когато започнахме да правим това, аз се заклех, че ще спра, преди да е станало сериозно.