Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Чикагската полиция може да прави каквото пожелае — отговори той. — По-зле е от Източен Берлин.

През октомври в самолета за Нашвил Дейв Уилямс седеше до един поддръжник на Никсън.

Дейв пътуваше за Нашвил, за да направи запис. Дейзи Фарм, неговото студио в Напа, още се строеше. Пък и някои от най-добрите музиканти се намираха в Нашвил. Дейв имаше чувството, че рокмузиката става твърде интелектуална, с психеделични звуци и двадесетминутни китарни сола. Затова планира албум с класически двеминутни поп песни, „Момичето на най-добрия ми приятел“, „Чух го през лозницата“ и „Ули Були“. Освен това знаеше, че Вали записва солов албум в Лондон и не искаше да остане по-назад.

Имаше и друга причина. Малката Лулу Смол, която флиртуваше с него по време на Всезвездното турне, сега живееше в Нашвил и работеше като беквокал. Дейв имаше нужда от някоя, която да му помогне да забрави Бийп.

На четвърта страница във вестника имаше снимка от олимпиадата в Мексико сити. Беше от церемонията по връчването на медалите за двеста метра гладко бягане. Златният медалист беше Томи Смит, черен американец, който счупи световния рекорд. Един бял австралиец взе среброто, а друг черен американец — бронза. И тримата носеха значки за граждански права върху олимпийските си екипи. Докато звучеше химнът, двамата американски атлети стояха със сведени глави и бяха вдигнали юмруци в поздрава на Черната сила. Снимката беше във всички вестници.

— Позорно — рече мъжът, който седеше до Дейв в първа класа.

Изглеждаше на четиридесетина години и беше облечен в делови костюм, бяла риза и вратовръзка. Извадил беше от куфарчето си обемист напечатан на машина документ и го анотираше с химикалка.

Дейв обикновено избягваше да разговаря с хората по самолетите. Разговорите често се превръщаха в интервю какво е наистина да си поп звезда и ставаше скучно. Но този мъж явно не го разпознаваше. А на Дейв му беше любопитно да разбере какво се върти в главата на такъв човек.

Съседът продължи:

— Виждам, че президентът на Международния олимпийски комитет ги е изгонил от игрите. Адски правилно.

— Името на президента е Ейвъри Брънгейд — рече Дейв. — В моя вестник пише, че през тридесет и шеста, когато игрите се провеждали в Берлин той защитавал правото на германците да отправят нацисткия поздрав.

— И с това не съм съгласен — обясни бизнесменът. — Игрите не са политически. Нашите атлети се състезават като американци.

— Американци са, когато печелят състезанията и когато постъпват в армията — отвърна Дейв. — Но стават негри, когато поискат да си купят къща до Вашата.

— Е, аз съм за равенството, но бавната промяна обикновено е по-добра от бързата.

— Може би тогава е хубаво да пратим изцяло бяла армия във Виетнам просто докато не сме сигурни, че американското общество е готово за пълно равенство.

— И войната не одобрявам. Ако виетнамците са толкова тъпи, че да искат да стават комунисти, прав им път. За комунистите в Америка трябва да се тревожим.

Този човек според Дейв беше от някоя далечна планета.

— С какъв бизнес се занимавате?

— Продавам реклами за радиостанции — той подаде ръка. — Рон Джоунс.

— Дейв Уилямс. Аз съм в музикалния бизнес. Ако не възразявате за въпроса, за кого ще гласувате през ноември?

— За Никсън — отвърна Джоунс без колебание.

— Но Вие сте против войната и поддържате гражданските права за негрите, макар и в бъдеще; значи сте съгласен с Хъмфри по проблемите.

— По дяволите проблемите. Имам жена и три деца, ипотека и заем за колата; това са моите проблеми. С усилие се издигнах до регионален мениджър по продажбите, а целта ми е до няколко години да стана национален директор по продажбите. Скъсах се от работа за това и никой няма да ми го отнеме: нито метежните негри, нито дрогираните хипита, нито работещите за Москва комунисти и със сигурност — не и някой мекушав либерал като Хюбърт Хъмфри. Не ми пука какво казвате за Никсън, той защитава хората като мен.

В този момент със смазващо усещане за надвисналата съдба Дейв разбра, че Никсън ще спечели.

За пръв път от месеци Джордж Джейкс облече костюм, бяла риза и вратовръзка и отиде да обядва с Мария Самърс в клуб Жокей. Поканата дойде от нея.

Предполагаше какво ще стане. Мария беше говорила с майка му. Джаки беше казала на Мария, че Джордж по цял ден се въргаля из апартамента си и не прави нищо. И Мария щеше да му каже да се стегне.