Кен Фоллетт - Прагът на вечността

По лицето на Ана пробяга паника.

— А ръкописа?

— Облечи якето ми — отговори Таня. Дрехата може и да беше малко тясна за по-едрата Ана, но тя успя да я облече. — Когато пристигнеш във Виена, разпори подплатата. — Тя стисна ръката на Ана. — Не губи ръкописа. Нямам копие.

Таня се събуди посред нощ, понеже леглото й се тресеше. Седна ужасена. Мислеше, че тайната полиция е дошла да я арестува. Когато запали лампата, видя, че е сама, но разтрисането не беше сън. Рамкираната снимка на Гриша танцуваше върху нощната масичка. Бурканчетата козметика тракаха по стъклената повърхност на тоалетката.

Таня изскочи от леглото и отиде до отворения прозорец. Зазоряваше се. От близката голяма улица се носеше нисък рев, но Таня не виждаше какво го предизвиква. Изпълни я неясен страх.

Потърси коженото яке, но си спомни, че го е дала на Ана. Набързо нахлузи джинси и пуловер, обу се и изтича навън. Въпреки ранния час на улицата имаше хора. Таня бързо се отправи по посока на шума.

Като стигна голямата улица, веднага разбра какво е станало.

Звукът идваше от танкове. Те минаваха по улицата бавно, но без да спират. Веригите им тракаха зловещо. На танковете седяха войници в съветски униформи, повечето млади, още момчета. В меката светлина на зората Таня погледна по-нататък по улицата и видя десетки, може би стотици танкове. Колоната се точеше чак до Карловия мост и отвъд. По тротоарите мъжете и жените, много от тях по нощници, стояха на малки групи и гледаха смаяно и вцепенено как техният град бива прегазван.

Кремълските консерватори победиха, осъзна Таня. Чехословакия беше нападната от Съветския съюз. Краткият сезон на реформа и надежда свърши.

Таня срещна погледа на застаналата до нея жена на средна възраст. Жената имаше старомодна мрежичка за коса, като онази, която Танината майка си слагаше всяка вечер. По лицето й се стичаха сълзи.

Чак тогава Таня усети, че страните й са влажни, и осъзна, че и тя плаче.

Седмица след като танковете влязоха в Прага, във Вашингтон Джордж Джейкс седеше по бельо на дивана и гледаше по телевизията конгреса на Демократическата партия в Чикаго.

На обяд подгря кутия доматена супа и я изяде направо от тенджерата, която сега се мъдреше на масичката за кафе, а по вътрешността й се втвърдяваха червени петна.

Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да си облече костюм, да излезе и да си намери нова работа, нова приятелка и нов живот.

Ала някак си просто не виждаше смисъл в това.

Чувал беше за депресия и знаеше, че това е то.

Видът на вилнеещата чикагска полиция само леко го разсея. Няколкостотин демонстранти седяха миролюбиво пред конгресния център на демократите. Полицаите нагазиха сред тях с палки и започнаха да налагат всички, все едно не съзнаваха, че извършват престъпно нападение, което се предава на живо по телевизията. А по-вероятно беше да съзнават, но да не ги е грижа.

Някой, може би кметът Ричард Дейли, беше пуснал кучетата от синджира.

Джордж разсеяно мислеше за политическите последици. Предполагаше, че това е краят на ненасилието като политическа стратегия. Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди грешаха, а сега и двамата бяха мъртви. Черните пантери бяха прави. Кметът Дейли, губернаторът Роналд Рейгън, кандидатът за президент Джордж Уолъс и всички техни полицейски началници расисти щяха да използват насилие срещу всеки, чиито идеи им бяха противни. Чернокожите имаха нужда от оръжие, за да се защитават. А също и всеки, който искаше да се противопостави на динозаврите в американското общество. Тъкмо в момента полицията в Чикаго се държеше с белите младежи от средната класа така, както открай време се държеше с негрите. Това трябваше да промени отношението.

На вратата на Джордж се позвъни. Той се свъси озадачено. Не очакваше никого и не искаше да разговаря с никого. Направи се, че не чува, с надеждата посетителят да си иде. Пак се звънна. „Може да ме няма“, помисли си той; „откъде знаят, че съм тук?“

Звънна се трети път, дълго и настойчиво и Джордж разбра, че онзи няма да се откаже.

Отиде да отвори. Беше майка му. Носеше покрита съдина за печене.

Джаки го огледа от горе до долу.

— Така си и мислех — каза тя и влезе неканена.

Сложи яденето във фурната и я включи.

— Вземи душ — нареди тя. — Обръсни жалката си физиономия и облечи нещо прилично.

Джордж се накани да спори, обаче нямаше сили. Стори му се по-лесно просто да я послуша.

Джаки започна да разтребва стаята, сложи тенджерата от супата в мивката, сгъна вестниците и отвори прозорците.