Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Бяха приключили с боядисването за тази вечер, седяха на пода и споделяха бутилка бира. Наталия имаше петно жълта боя на челото. По някаква причина от него на Димка му се прииска да я люби. Чудеше се дали да го направят веднага, или първо да се измият и да си легнат, когато тя каза:

— Преди да се оженим…

Това прозвуча злокобно.

— Да?

— Трябва да си поговорим за деца.

— Май трябваше да водим този разговор, преди да се чукаме като побъркани цяло лято.

Никога не бяха използвали предпазни средства.

— Да. Но ти вече имаш едно дете.

— Ние имаме дете. Той е наш. Ти ще му бъдеш втора майка.

— И съм много привързана към него. Лесно е да обикна момче, което толкова прилича на теб. Но какво мислиш за това да имаме още деца?

Димка разбираше, че това я тревожи по някаква причина, и трябваше да я успокои. Той остави бирата и я прегърна.

— Обожавам те. И ще бъда много щастлив двамата да имаме деца.

— О, слава Богу — отвърна Наталия. — Понеже съм бременна.

Таня установи, че в Прага е трудно човек да намери вестници. Иронично, но това беше резултат от направеното от Дубчек премахване на цензурата. По-рано малко хора си правеха труда да четат скучните и лъжливи репортажи в контролираните от държавата вестници. Сега вече можеха да пишат истината и не смогваха да отпечатат достатъчно бройки да задоволят търсенето. Таня трябваше да става рано сутрин, за да успее да си купи вестници, преди да са се разпродали.

И телевизията беше свободна. В предаванията за текущата политика работници и студенти оспорваха и критикуваха министрите в правителството. На освободените политически затворници беше разрешено да се изправят срещу тайната полиция, която ги беше хвърлила в затвора. Около телевизора във фоайето на всеки голям хотел често имаше малка тълпа от нетърпеливи зрители, които гледаха дискусиите.

Подобни разговори се водеха във всяко кафене, заводска столова и градска зала. Хората, които бяха потискали истинските си чувства в продължение на двадесет години, изведнъж бяха получили възможността да кажат каквото им е на сърцето.

Атмосферата на освобождението беше заразна. Таня се изкушаваше да повярва, че старите времена са свършили и вече няма опасност. Трябваше да си напомня, че Чехословакия си остава социалистическа страна с тайна полиция и мазета за мъчения.

Носеше напечатания на машина текст на първия роман на Василий.

Беше дошъл малко преди тя да замине от Москва като първия му разказ — предаден на улицата пред редакцията от непознат, който не искаше да отговаря на въпроси. Както и преди, беше ситно написан, несъмнено за да се пести хартия. Носеше сардоничното заглавие Свободен човек.

Таня го беше напечатала на хартия за писма. Трябваше да приеме, че багажът й ще бъде отворен. Макар да беше проверен репортер на ТАСС, оставаше си възможността всяка хотелска стая, в която отсяда, да бъде претърсена, а апартаментът й в Стара Прага — подробно обискиран. Но смяташе, че е измислила умно скривалище. Все пак, живееше в страх. Беше като да притежава атомна бомба. Отчаяно искаше да го предаде час по-скоро.

Беше се сприятелила с кореспондента в Прага на един британски вестник и при първа възможност му каза:

— В Лондон има една издателка, чиято специалност са преводите на източноевропейски романи — Ана Мъри, в издателството Раули. Бих искала да взема от нея интервю за чешката литература. Мислиш ли, че можеш да й предадеш?

Беше опасно, защото създаваше проследима връзка между Таня и Ана. Но Таня трябваше да поема някакви рискове и й се стори, че този е минимален.

Две седмици по-късно британският журналист каза:

— Ана Мъри пристига в Прага другия вторник. Не можах да й дам телефона ти, понеже го нямам, но тя ще отседне в хотел Палас.

Във вторник Таня позвъни в хотела и остави за Ана съобщение: „Среща с Якуб при паметника на Ян Хус в четири“. Ян Хус беше средновековен философ, изгорен на клада от папата заради твърдението си, че литургията трябва да се отслужва на местния език. Той беше символ на чешката съпротива срещу чуждата власт. Паметникът се намираше на „Старе Место“.

Агентите на тайната полиция във всички хотели силно се интересуваха от гостите от Запада и Таня трябваше да приеме, че им се показват всички съобщения. Следователно можеха да поставят паметника под наблюдение, за да разберат с кого се среща Ана. Затова Таня не отиде на мястото. Пресрещна Ана на улицата и пъхна в ръката й картичка с адреса на ресторант в стария град и съобщение: „Довечера в осем. Масата е запазена на името на Якуб“.