Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Думите не бяха вдъхновяващи, но множеството го обожаваше твърде много, за да обръща внимание.

Джордж реши да не ходи с Боби до дискотеката Фактъри след това. Гледката на танцуващите двойки само щеше да му напомня, че той е сам. Щеше да се наспи хубаво преди сутрешния полет за Ню Йорк, където да се включи в кампанията. Лекът за сърдечната му болка бе работата.

— Благодаря на всички вас, които направихте възможна тази вечер — продължи Боби. Той отправи поздрава на Чърчил — V за победа и стотици младежи в залата повториха жеста. Той се протегна надолу от платформата и стисна някои от протегнатите ръце.

Тогава стана засечка. Следващата му среща беше с пресата в съседна зала. Според плана на излизане оттук трябваше да премине през множеството, но Джордж виждаше, че Бил Бари не може да си проправи път между пощурелите тийнейджърки и крясъците им: „Искаме Боби! Искаме Боби!“

Някакъв хотелски служител в униформата на метрдотел разреши проблема и насочи Боби към въртяща се врата, очевидно водеща през помещенията за персонала към залата за пресата. Боби и Етел последваха човека през мрачен коридор, а Джордж, Бил Бари и останалите от антуража се забързаха след тях.

Джордж се питаше колко скоро отново ще може да обърне внимание на Боби върху нуждата да се споразумее с Юджийн Маккарти. Според Джордж това беше стратегически приоритет. За семейство Кенеди обаче личните отношения бяха много важни. Ако Боби можеше да се сприятели с Линдън Джонсън всичко щеше да бъде различно.

Коридорът отведе до ярко осветени килери с блестящи рафтове от неръждаема стомана и огромен генератор на лед. Докато вървяха, един радиожурналист интервюираше Боби и го запита:

— Господин сенатор, как ще се противопоставите на господин Хъмфри?

Боби се здрависваше с усмихнатите служители на хотела. Млад кухненски работник се обърна от конвейер с палети, като че ли за да поздрави Боби.

Тогава, в момент на ужас, Джордж видя пистолет в ръката на младежа.

Малък черен револвер с къса цев.

Мъжът го насочи към главата на Боби.

Джордж отвори уста да извика, но изстрелът го изпревари.

Малкото оръжие произведе звук, който звучеше повече като пропукване, а не като гръм.

Боби вдигна ръце към лицето си, олюля се назад, после падна на бетонния под.

— Не! Не! — изрева Джордж. Не можеше да се случва — не можеше да се случва отново!

Миг по-късно се понесе залп от изстрели като от китайски фойерверк. Нещо ужили ръката на Джордж, но той не му обърна внимание.

Боби лежеше по гръб до машината за лед, разкрачен, с вдигнати над главата ръце. Очите му бяха отворени.

Хората викаха и пищяха. Радиожурналистът повтаряше в микрофона си:

— Сенатор Кенеди е прострелян! Сенатор Кенеди е прострелян! Възможно ли е това? Възможно ли е това?

Неколцина мъже се нахвърлиха върху стрелеца. Някой крещеше:

— Вземете оръжието! Вземете оръжието!

Джордж видя Бил Бари да удря стрелеца в лицето.

Джордж коленичи до Боби. Беше жив, но от раната точно край ухото му течеше кръв. Изглеждаше зле. Джордж разкопча вратовръзката му, за да му помогне да диша. Някой постави сгъната дреха под главата на Боби.

Мъжки глас стенеше:

— Боже, не… Боже, не…

Етел премина през тълпата, коленичи до Джордж и заговори на съпруга си. Боби я разпозна и опита да говори. На Джордж му се стори, че чува:

— Всички останали наред ли са?

Етел погали лицето му.

Джордж се огледа. Не можеше да прецени дали някой друг е бил засегнат от дъжда от куршуми. Тогава забеляза ръката си. Ръкавът на костюма бе разкъсан и от раната се процеждаше кръв. Беше ранен. След като го забеляза, болката бе страшна.

Вратата от другия край се отвори и нахлуха журналистите и фотографите от залата за пресата. Фотографите избутаха хората около Боби, бутаха се един друг и лазеха по печките и мивките, за да направят по-добри снимки на кървящата жертва и на смазаната му жена. Етел умоляваше:

— Моля ви, дайте му малко въздух! Оставете го да диша!

Дойдоха санитари с носилка. Хванаха Боби за раменете и краката. Той извика слабо:

— О, не, недейте…

— Внимателно! — примоли се Етел на санитарите. — Внимателно.

Положиха го на носилката и го закопчаха с коланите.

Очите на Боби се затвориха.

Той не ги отвори повече.

Това лято Димка и Наталия боядисаха апартамента, докато слънцето светеше през отворените прозорци. Отне им повече време от необходимото, понеже непрекъснато спираха, за да се любят. Прекрасната й коса бе вързана и увита в кърпа, а и беше навлякла негова стара риза с разръфана яка. Късите й гащета обаче бяха впити, и всеки път, щом я видеше, стъпила на стълбата, той трябваше да я целуне. Толкова често смъкваше гащетата й, че скоро тя носеше само ризата; започнаха да се любят още по-често.