Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— И Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965 година, шестима черни конгресмени и един сенатор!

— И вече белите твърдят, че е стигнало достатъчно далеч. Никой не можа да прокара закон срещу дискриминацията в жилищното настаняване.

— Може би белите се боят, че из хубавите им предградия ще сноват въоръжени Пантери в униформи на Гестапо.

— Полицията има оръжие. И ние трябва да имаме.

Джордж разбра, че спорът, привидно за политиката, всъщност е за отношенията им. И той я губеше. Ако не успееше да я придума да напусне Пантерите, не можеше да я върне в живота си.

— Виж, знам, че полицията из цяла Америка е пълна с расисти. Решението на този проблем е да се подобри полицията, а не да се стреля по нея. Трябва да се отървем от политици като Роналд Рейгън, които насърчават полицейската бруталност.

— Отказвам да приема положението, при което белите имат оръжия, а ние нямаме.

— Тогава се бори за контрол над въоръженията и за повече черни полицаи на висши длъжности.

— Мартин вярваше в това и е мъртъв.

Думите на Верина бяха предизвикателни, но тя не можа да се удържи и заплака.

Джордж опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Независимо от това той се мъчеше да я принуди да види истината.

— Ако искаш да защитаваш черните, ела и работи за кампанията ни — каза той. — Боби ще бъде президент.

— Дори и да спечели, Конгресът няма да го остави да свърши нищо.

— Ще опитат да го спрат и ще имаме политическа битка, в която едната страна ще спечели, а другата ще загуби. В Америка нещата се променят по този начин. Системата е лоша, но всички останали са по-лоши. А да стреляме един срещу друг е най-лошото от всичко.

— Няма да стигнем до съгласие.

— Окей.

Той понижи глас.

— И преди не сме бивали съгласни, но не сме спирали да се обичаме, нали?

— Това е различно.

— Не казвай така.

— Целият ми живот се промени.

Джордж изгледа продължително лицето й и видя там смесица от непримиримост и вина, която му даде обяснение за ставащото.

— Ти спиш с някого от Пантерите, нали?

— Да.

Джордж усети тежест в стомаха си, сякаш бе изпил халба студена бира.

— Трябваше да ми кажеш.

— Казвам ти го сега.

— Боже мой.

Джордж бе тъжен. Напипа пръстена в джоба си. Там ли щеше да си остане?

— Разбираш ли, че са изминали седем години, откак сме завършили Харвард?

Той потисна сълзите си.

— Знам.

— Полицейските кучета в Бирмингам, „Имам мечта“ във Вашингтон, президентът Джонсън подкрепя гражданските права, две убийства…

— И черните все още са най-бедните американци, живеят в най-лошите къщи, получават най-повърхностни здравни грижи — и дават повече, отколкото дължат, във войната във Виетнам.

— Боби ще промени всичко това.

— Не, няма.

— Не, ще го промени. И аз ще те поканя в Белия дом, за да признаеш, че си сбъркала.

Верина отиде до вратата:

— Сбогом, Джордж.

— Не мога да повярвам, че свършва така.

— Прислужницата ще те изпрати.

За Джордж беше трудно да мисли логично. Бе обичал Верина в продължение на години и смяташе, че рано или късно ще се оженят. Сега тя го заряза за някаква Пантера. Той се чувстваше изгубен. Въпреки че живееха разделени, той винаги можеше да си мисли какво ще й каже следващия път и с какви нежности ще я обсипе при следващата им среща. Сега беше сам.

Прислужницата дойде и му каза:

— Моля, оттук, господин Джейкс.

Той машинално я последва към антрето.

Тя му отвори входната врата.

— Благодаря — каза й той.

— Довиждане, господин Джейкс.

Джордж влезе в наетата кола и си замина.

В деня на гласуването на първичните избори в Калифорния Джордж беше с Боби Кенеди в крайбрежния дом на кинорежисьора Джон Франкенхаймър в Малибу. На сутринта времето бе навъсено, но въпреки това Боби поплува в океана с дванадесетгодишния си син Дейвид. И двамата бяха увлечени от подводно течение и се появиха издраскани от влаченето по камъните. След обяда Боби заспа край басейна, опнал се на два стола и с отворена уста. Джордж гледаше през вратите на патиото и забеляза грозен белег на челото на Боби от инцидента при плуването.

Не беше казал на Боби, че е скъсал с Верина. Каза само на майка си. По време на кампанията нямаше време да мисли, а Калифорния бе нонстоп от сцени с тълпи по летищата, кавалкади, хистерични множества и претъпкани митинги. Джордж се радваше, че е толкова зает. Разполагаше с лукса да изпитва тъга само за няколко минути всяка нощ преди сън. Дори тогава се улавяше как си представя разговори с Верина, в които я убеждава да се върне към легитимната политика и да участва в кампанията за Боби. Може би различните им подходи са били проява на пълна несъвместимост. Не му се искаше да повярва на това.