Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Колата спря пред градска къща в по-добро състояние от останалите.

— Дъщерята на Мод изглежда по-заможна от съседите си — забеляза Фиц.

Дейв му обясни.

— Бащата на Вали притежава фабрика за телевизори в Западен Берлин. Някак си успява да я ръководи от тук. Предполагам, че все още прави пари.

Влязоха в къщата. Семейството се представи. Родителите на Вали бяха Вернер и Карла — хубав мъж и обикновено изглеждаща жена с изявени черти на лицето. Сестрата на Вали, Лили, деветнадесетгодишна и привлекателна, въобще не приличаше на Вали. Дейв с любопитство се запозна с Каролин — тя имаше дълга, разделена по средата руса коса, спусната от двете страни на лицето й. С нея беше Алис, вдъхновението за песента, стеснително четиригодишно момиченце с черна панделка в косата в знак на траур. Съпругът на Каролин, Одо, беше малко по-възрастен, към тридесетте. Носеше дълга коса по модата и якичка на свещеник.

Дейв обясни защо са пропуснали погребението. Смесваха езиците, макар и немците да говореха английски по-добре, отколкото англичаните немски. Дейв усещаше, че отношението на семейството към Фиц е смесено. Разбираемо беше — бил е суров с Мод и дъщеря й може би смяташе, че е твърде късно да се поправя. Както и да е, твърде късно беше да се протестира и никой не отвори дума за петдесетгодишното отчуждение.

Десетина присъствали на погребението съседи и приятели си вземаха кафе и сладки, поднасяни от Карла и Лили. Дейв си говореше с Каролин за китари. Оказа се, че тя и Лили са звезди на ъндърграунда. Не им се позволяваше да правят записи, тъй като песните им бяха посветени на свободата, но хората сваляха на магнетофон изпълненията им и си ги заемаха един на друг. Малко приличаше на книгоиздаването тип самиздат в Съветския съюз. Обсъждаха касетните ленти — нов, по-удобен формат, макар и с недобро качество на звука. Дейв предложи да изпрати на Каролин касети и уредба за тях, но тя му каза, че просто ще бъдат откраднати от тайната полиция.

Дейв бе предположил, че Каролин е коравосърдечна жена, за да скъса връзката си с Вали и да се омъжи за Одо, но за негова изненада я хареса. Изглеждаше мила и умна. Говореше за Вали с голяма обич и искаше да знае всичко за живота му.

Дейв й каза как той и Вали са се скарали. Историята я разстрои.

— Това не е характерно за него — отбеляза тя. — Вали никога не е бил от типа да му отпуска края. Момичетата винаги се захласваха по него и той можеше да бъде с различна всеки уикенд, но никога не го е правил.

Дейв сви рамене.

— Променил се е.

— Ами бившата ти годеница? Тя как се казва?

— Урсула, но всички я наричат Бийп. Ако трябва да бъда честен, не е изненада, че изневерява. Тя е буйна. Това е част от нещото, което я прави толкова привлекателна.

— Май все още изпитваш чувства към нея.

— Бях луд по нея.

Дейв даде неопределен отговор, защото не знаеше какво изпитва сега. Беше ядосан на Бийп, разгневен от предателството й, но ако тя поискаше да се върне при него, не бе сигурен какво щеше да направи.

Фиц дойде до тях двамата.

— Дейв — каза той. — Бих желал да посетя гроба, преди да се върнем в Западен Берлин. Нещо против?

— Не, разбира се.

Дейв стана.

— Вероятно скоро ще трябва да тръгваме.

Каролин се обърна към Дейв:

— Ако говориш с Вали, моля те, предай му любовта ми. Кажи му, че жадувам за деня, когато той ще може да срещне Алис. Ще й кажа всичко за него, когато е достатъчно голяма.

Всички имаха послания за Вали — Вернер, Карла и Лили. Дейв си рече, че ще трябва да говори с него, за да му ги предаде.

Както си тръгваха, Карла заговори Фиц:

— Трябва да имаш нещо от Мод.

— Ще бъде хубаво.

— Знам какво.

Тя изчезна за минута и се върна със стар, подвързан с кожа албум със снимки. Фиц го отвори. Всички снимки бяха черно-бели, някои в сепия, много — избледнели. Снимките бяха надписани със замах с едър почерк, сигурно на Мод. Най-старата бе направена във величествено имение в провинцията. Дейв прочете: „Тай Гуин, 1905 година“. Това беше извънградската резиденция на рода Фицхърбърт, днес Педагогическият колеж в Абъроуен.

Фиц се разплака, когато видя себе си и Мод, снимани като млади хора. По старото му набръчкано лице се търкулнаха сълзи и попиха в яката на безупречната му бяла риза. Той говореше трудно.

— Добрите времена не се връщат никога — заключи той.

Сбогуваха се. Шофьорът ги откара до голямо и безлично общинско гробище и намериха гроба на Мод. Вече бяха засипали трапа; малката могилка беше голяма приблизително колкото човешки ръст. Стояха един до друг няколко минути и не казаха нищо. Единственият звук беше песента на птиците.