Кен Фоллетт - Прагът на вечността

След като Кам окачи слушалката, Джейми се обърна към него:

— Това не е ли непочтено?

— Какво искаш да кажеш?

Кам знаеше точно какво иска да каже Джейми, но нямаше да го признае. Не искаше да пречи на големия си шанс с Ерлихман само заради някаква дребна лъжа.

— Така, съобщаваме на хората, че студентите от Бъркли подкрепят Никсън, но ние го симулираме — продължи Джейми.

— Но не можем да се отдръпнем сега!

Камерън се боеше, че Джейми ще иска да спре цялата работа.

— Да речем — двусмислено каза Джейми.

Цялата следваща сутрин Кам беше под напрежение. В дванадесет и половина в залата имаше само седем души. Когато ораторите дойдоха, Кам ги отведе в една странична стая и им предложи кафе и сладки, приготвени от майката на Джейми. В един без петнадесет мястото все още бе почти пусто. В един без десет обаче хората започнаха да прииждат. Към един залата бе почти пълна и Кам задиша малко по-леко.

Той покани Ерлихман да бъде председател.

— Не — отклони той. — По-добре ще изглежда, ако е някой студент.

Кам представи ораторите, но не чу какво казаха те. Неговата среща беше успешна и Ерлихман бе впечатлен — но нещата все още можеха да потръгнат зле.

Най-накрая той обобщи и каза, че популярността на срещата била доказателство за реакцията на студентите срещу демонстрациите, либерализма и наркотиците. Получи ентусиазирани аплодисменти.

Когато свърши, той нямаше търпение да изведе всички през вратата.

Там беше и журналистката Шарън Макайзък. Имаше войнствен вид и му напомняше Иви Уилямс, която отхвърли юношеската му любов. Шарън отиваше към студентите. Двама й отказаха разговор; после, за облекчение на Кам, тя се захвана с един от малцината истински републиканци в Бъркли. Към края на интервюто всички останали си бяха излезли.

В два и половина Кам и Ерлихман стояха в празната зала.

— Добра работа — отбеляза Ерлихман. — Убеден ли сте, че всички тези хора бяха студенти?

Кам се поколеба.

— Какво, записваме разговора ли?

Ерлихман се засмя.

— Слушай — продължи той. — Когато семестърът свърши, искаш ли да дойдеш и да работиш за президентската кампания на Дик? Някой като теб може да ни бъде от полза.

Сърцето на Кам подскочи.

— Разбира се — отговори той.

Дейв беше в Лондон, при родителите си на „Грейт Питър“, когато Фиц почука на вратата.

Семейството беше в кухнята — Лойд, Дейзи и Дейв. Иви бе в Лос Анджелис. Беше шест, обичайният час за вечерята на децата — наричаха я „чай“, когато бяха малки. Тогава родителите оставаха за малко при тях и си говореха за събитията от деня, преди да излязат вечерно време, обикновено на някоя политическа среща. Дейзи пушеше, а Лойд понякога правеше коктейли. Навикът за среща и разговор в кухнята по това време се запази дълго след като децата пораснаха твърде много, за да вечерят с „чай“.

Дейв разговаряше с родителите си за раздялата с Бийп, когато дойде прислужницата и обяви:

— Граф Фицхърбърт.

Дейв видя как баща му се напрегна.

Дейзи постави ръка върху ръката на Лойд и го успокои:

— Всичко ще бъде наред.

Дейв изгаряше от любопитство. Вече знаеше, че графът е прелъстил Етел, когато е била прислужница при него, и че Лойд е извънбрачното дете от връзката им. Той също така знаеше, че Фиц яростно е отказвал да признае Лойд за свой син в продължение на повече от половин век. Какво търсеше графът тук тази вечер?

Той влезе в стаята с помощта на два бастуна и каза:

— Сестра ми Мод е починала.

Дейзи стана.

— Толкова съжалявам за това, Фиц. Ела, седни.

И тя пое ръката му.

Но той отказа и погледна Лойд.

— Нямам правото да сядам в този дом — проговори той.

Дейв разбираше, че подобно смирение не е присъщо на Фиц. Лойд сдържаше силните си чувства. Това бе бащата, който го бе отхвърлял през целия му живот.

— Седни, моля — вдървено произнесе той.

Дейв издърпа кухненския стол и Фиц седна на масата.

— Отивам на погребението й — каза той. — То е след два дни.

— Тя живееше в Източна Германия, нали? Как си научил за смъртта й? — попита го Лойд.

— Мод има дъщеря, Карла. Тя е позвънила на британското посолство в Източен Берлин. Бяха любезни да ми се обадят и да ми съобщят новината. До 1945 година бях министър във Външното министерство и с удоволствие мога да кажа, че това все още значи нещо.

Без да я молят, Дейзи извади от бюфета бутилка уиски, сипа един пръст в стъклена чаша и я постави пред Фиц заедно с каничка чешмяна вода. Фиц си сипа малко вода в уискито и отпи.