Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Колко мило от твоя страна, че си спомняш, Дейзи — каза той.

Дейв си спомни, че майка му е живяла с Фиц за малко, когато е била омъжена за сина му, Бой Фицхърбърт. Ето защо знаеше как той харесва уискито си.

— Лейди Мод беше най-добрата приятелка на майка ми — каза Лойд. Звучеше не толкова стегнато. — За последен път я видях, когато мама ме заведе в Берлин през 1933 година. Тогава Мод беше журналистка и пишеше статии, които дразнеха Хитлер.

— Не съм виждал сестра си и не съм говорил с нея от 1919 година. Бях й ядосан, задето се омъжи без мое разрешение и то за немец; и останах гневен в продължение на почти петдесет години.

Безцветното му старо лице изразяваше дълбока скръб.

— Сега за мен е твърде късно да й простя. Колко глупав съм бил.

Той погледна право към Лойд.

— Глупав по отношение на това и на други неща.

Лойд кимна отсечено и мълчаливо в знак, че разбира.

Дейв срещна погледа на майка си. Той усещаше, че току-що е станало нещо важно, и нейното изражение го потвърждаваше. Съжалението на Фиц бе тъй дълбоко, че не можеше да бъде изразено с думи, но той даде най-близкото до извинение, което можеше.

Трудно беше да си представиш как този крехък старец някога е бил в плен на неудържима страст. Но Фиц е обичал Етел, а Дейв знаеше, че и Етел е изпитвала същото, защото я беше чувал да го казва. Фиц обаче беше отхвърлил детето им. Сега, след цял живот на отричане, хвърляше поглед назад и разбираше колко много е загубил. Беше ужасно тъжно.

— Ще дойда с теб — внезапно каза Дейв.

— Какво?

— На погребението. Идвам с теб в Берлин.

Дейв не беше сигурен защо иска да го направи, само имаше усещането, че това може да има благотворно въздействие.

— Много мило от твоя страна, млади Дейв — каза Фиц.

— Това би било чудесно, Дейв — каза Дейзи.

Дейв погледна баща си, притеснен, че той няма да одобри. В очите на Лойд имаше изненадващи сълзи.

На следващия ден Дейв и Фиц полетяха за Берлин. Нощта прекараха в хотел в западната част.

— Ще имаш ли нещо против да те наричам Фиц? — попита го Дейв по време на обяда. — Винаги казвахме на Бърни Лекуит „дядо“, при все че знаехме, че е втори баща на татко. А като дете не съм те виждал. Тъй че, изглежда, е твърде късно за промяна.

— Не съм в положение да ти диктувам — отговори Фиц. — А и наистина ми е все едно.

Заговориха за политика.

— Ние, консерваторите, бяхме прави за комунизма — поде Фиц. — Казвахме, че няма да действа, и той не действа. Не бяхме прави обаче за социалдемокрацията. Когато Етел твърдеше, че трябва да въведем безплатно образование, безплатни здравни грижи и осигуровки за безработица, аз й казах, че живее в света на фантазиите. Но виж: всичко, за което тя се бореше, се получи и Англия си остава Англия.

Дейв си помисли, че Фиц притежава очарователното умение да признава грешките си. Явно графът невинаги е бил такъв — разправиите със собственото му семейство бяха продължили десетилетия. Може би това качество идваше с възрастта.

На следната сутрин ги чакаше черен Мерцедес с шофьор, поръчан от секретарката на Дейв, Джени Причард, за да ги преведе през границата и в източната част.

Стигнаха до Чекпойнт Чарли.

Минаха през бариерата и влязоха под дълъг навес, където им казаха да предадат паспортите си. После им заръчаха да чакат.

Граничарят с документите им си излезе. След малко висок изгърбен мъж в цивилен костюм им нареди да слязат от Мерцедеса си и да го последват.

Човекът закрачи напред, а после се огледа, подразнен от бавността на Фиц.

— Моля, побързайте — каза той на английски.

Дейв си припомни усвоения в училище и подобрен в Хамбург немски.

— Дядо ми е възрастен човек — възнегодува той.

Фиц заговори тихо:

— Не спори — каза той на Дейв. — Това арогантно копеле е от ЩАЗИ.

Дейв повдигна вежда — досега не беше чувал Фиц да си служи с неприлични думи.

— Те са като КГБ, само дето не са толкова мекосърдечни — додаде Фиц.

Заведоха ги в необзаведен кабинет с метална маса и твърди дървени столове. Не им предложиха да седнат, но Дейв издърпа стол за Фиц, който благодарно се отпусна в него.

Високият говореше на немски на преводача, който пушеше и превеждаше въпросите.

— Защо искате да влезете в Германската демократична република?

— За да присъствам на погребението на близък роднина в единадесет часа тази сутрин — отвърна Фиц и погледна ръчния си часовник, златна Омега. — Сега е десет. Надявам се това да не отнеме много време.