Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Клаус беше привлекателен мъж — интелигентен, чаровен и точно на нейната възраст — тридесет и седем. Жена му загинала в автомобилна катастрофа преди две години и той нямаше деца. Нямаше хубавия външен вид на някоя кинозвезда, но имаше топла усмивка. Тази вечер носеше синия костюм на политик, но беше единственият мъж в залата с разкопчана риза. Ребека искаше да се люби с него, искаше го силно. И едновременно с това се плашеше.

Заседанието свърши и, както тя очакваше, Клаус я попита дали не би искала да отидат до Яхт бар, спокойно място далеч от кметството. Отидоха там самостоятелно с колите си.

Барът беше малък и тъмен, по-натоварен през деня, когато го посещаваха притежатели на плавателни съдове. Сега бе тих и почти пуст. Клаус си поръча бира, а Ребека помоли за чаша Зект. Щом седнаха, тя съобщи:

— Казах на мъжа си за нас.

Клаус се изненада.

— Защо? — попита той, а после добави: — Не че има много за казване.

И все пак изглеждаше виновно.

— Не мога да лъжа Бернд — обясни тя. — Аз го обичам.

— Очевидно не можеш да лъжеш и мен — заключи Клаус.

— Съжалявам.

— Не бива да се извиняваш за това — напротив. Благодаря ти, задето си честна. Оценявам го.

Той изглеждаше така, сякаш е рухнал, и освен другите си чувства Ребека изпитваше задоволство, че той я харесва достатъчно, за да бъде толкова разочарован. Той продължи печално:

— Ако си признала на съпруга си, то защо си с мен сега тук?

— Бернд ми каза да продължавам — обясни тя.

— Съпругът ти иска ти да ме целуваш?

— Той иска аз да стана твоя любовница.

— Това е странно. Има ли нещо общо с парализата му?

— Не — излъга тя. — Страданието на Бернд не прави половия ни живот по-различен.

Тя беше разказала това на майка си и на още няколко жени, с които бе близка. Лъжеше ги заради Бернд — усещаше, че за него ще бъде унизително, ако хората знаят истината.

— Е — продължи Клаус, — ако това е моят щастлив ден, ще вървим ли право в апартамента ми?

— Нека не бързаме, ако нямаш нищо против.

Той постави ръка върху нейната.

— Няма проблем, ако човек е нервен.

— Не съм правила това често.

Той се усмихна.

— Виждаш ли, това не е нещо лошо, дори и да живеем във века на свободната любов.

— Спала съм с две момчета в университета. После се омъжих за Ханс, който се оказа полицейски шпионин. После се омъжих за Бернд и двамата избягахме заедно. Ето го любовният ми живот.

— Нека поговорим за нещо друго — настоя той. — Родителите ти още ли са на Изток?

— Да. Няма да им разрешат да напуснат. Направиш ли свой враг някого като Ханс Хофман — първия ми съпруг — той никога не ти прощава.

— Сигурно ти липсват.

Тя не можеше да изрази колко много й липсва семейството й. Комунистите прекъснаха обажданията на Запад в деня, в който построиха Стената, тъй че тя дори не можеше да говори с тях по телефона. Имаше само писма — отворени и прочетени от ЩАЗИ, обикновено закъснели, често цензурирани, а всички ценни вещи бяха откраднати от полицията. Бяха преминали няколко снимки и Ребека ги държеше до леглото си — баща й посивява, майка й натежава, Лили става красива жена.

Вместо да опитва да обяснява мъката си, тя го попита:

— Разкажи ми за себе си. Какво е станало с теб по време на войната?

— Нищо особено, освен дето гладувах като повечето деца — отвърна той. — Къщата до нас бе разрушена и всички в нея загинаха, но ние бяхме наред. Баща ми е геодезист. Прекара голяма част от войната в това да оценява щетите от бомбардировките и да укрепява сгради.

— Имаш ли братя и сестри?

— Брат и сестра. Ти?

— Сестра ми Лили е все още в Източен Берлин. Брат ми Вали се измъкна скоро след мен. Той е китарист в групата Плъм Нели.

— Същият? Той ти е брат?

— Присъствах на раждането му на пода в кухнята, единственото отоплено помещение в къщата. Цяло изживяване за едно момиче на четиринадесет години.

— Та той се е измъкнал.

— И дойде да живее при мен в Хамбург. Присъедини се към групата, когато те свиреха в някакъв мърляв клуб на „Репербана“.

— А сега е поп звезда. Ти виждаш ли го?

— Разбира се. При всяко турне на Плъм Нели в Западна Германия.

— Ама че тръпка!

Клаус погледна чашата й и видя, че е празна.

— Искаш ли още един Зект?

Ребека усети пристягане в гърдите.

— Не, благодаря, не искам.

— Слушай — обясни й той. — Искам да разбереш нещо. Страстно желая да се любя с теб, но знам, че се разкъсваш. Просто не забравяй, че във всеки момент можеш да промениш решението си. Няма такова нещо като финална точка. Ако ти е неуютно, просто го кажи. Обещавам, че няма да бъда ядосан или да настоявам. Не би ми харесало да чувствам, че съм те тласнал към нещо, за което не си била готова.