Кен Фоллетт - Прагът на вечността

През май в Прага щеше да има меко и влажно време. Димка сгъваше шлифера си, когато на вратата се звънна.

В сградата му нямаше портиер и система за вътрешна свръзка. Вратата към улицата бе постоянно отключена и посетителите се качваха до апартаментите, без да се представят. Не беше луксозно като в Правителствения дом, където бившата му жена живееше в стария им апартамент. От време на време Димка се гневеше, но се радваше, че Гриша е близо до баба си.

Той отвори вратата и с изненада видя съпруга на любовницата си.

Ник бе с няколко сантиметра по-висок от Димка и бе по-едър, но пък Димка беше готов да се бие. Той отстъпи крачка назад и хвана най-близкия тежък предмет, стъклен пепелник, за да го използва като оръжие.

— Няма нужда — започна Ник, но влезе в антрето и затвори вратата след себе си.

— Разкарай се — каза му Димка. — Тръгвай си сега, преди да си се забъркал в още по-големи неприятности.

Успя да прозвучи по-уверено, отколкото се усещаше.

Ник го изгледа с омраза в очите.

— Постигна своето — изрече той. — Не се боиш от мен. Достатъчно силен си, за да ми опропастиш живота. Трябва да се боя от теб. Добре, разбрах. Уплашен съм.

Не звучеше уплашен.

— За какво си дошъл? — попита го Димка.

— Пет пари не давам за оная мръсница. Ожених се за нея само за да доставя удоволствие на майка си, която е мъртва. Но гордостта на един мъж е наранена, ако някой друг ръчка в огъня му. Знаеш какво казвам.

— Давай на въпроса.

— Търговията ми пропадна. Никой от военните не ще да говори с мен, да не говорим да ми продава телевизори. Хора, които са вдигнали дачи с по четири спални с пари, които съм изработил за тях, сега ме подминават на улицата, без да ми говорят. Тия от тях, дето не са в затвора.

— Не биваше да заплашваш сина ми.

— Вече го разбрах. Мислех, че жена ми вдига краката за някой дребен апаратчик. Не знаех, че е някакъв проклет генерал. Подцених те.

— Ами разкарай се и си лижи раните.

— Трябва да живея.

— Опитай да работиш.

— Не се шегувай де. Намерих друг източник на западни телевизори — нищо общо с армията.

— Това пък какво засяга мен?

— Мога да възстановя търговията, която ти разруши.

— И?

— Мога ли да седна?

— Не бъди толкова глупав.

В очите на Ник отново проблесна гняв и Димка се уплаши, че е прекалил, но пламъкът угасна и Ник примирено каза:

— Добре, ето каква е работата. Давам ти десет процента от печалбата.

— Искаш да се замеся с тебе? В престъпно начинание? Сигурно си побъркан.

— Добре, двадесет процента. И не бива да правиш нищо друго, освен да ме оставиш на мира.

— Не ми трябват парите ти, глупако. Това е Съветският съюз. Тук не можеш да си купуваш каквото си поискаш като в Америка. Връзките ми струват много повече, отколкото ти би могъл да ми платиш.

— Трябва да има нещо, което искаш.

До този момент Димка се разправяше с Ник само за да го държи изваден от равновесие, но сега видя възможността.

— Да — каза той. — Има нещо, което искам.

— Какво е то.

— Разведи се с жена си.

— Какво?

— Искам да се разведеш.

— Да се разведа с Наталия?

— Разведи се с жена си — повтори Димка. — Коя от тези думи не можеш да разбереш?

— Майната му, това ли е всичко?

— Да.

— Можеш да се омъжиш за нея. Аз и така няма да я докосна.

— Разведеш ли се с нея, ще те оставя на мира. Не съм милиционер и не водя борба срещу подкупничеството в СССР. Имам по-важна работа.

— Става.

Ник отвори вратата.

— Ще я пратя тук.

Това изненада Димка.

— Тя тук ли е?

— Чака в колата. Ще й опаковам нещата и ще ги пратя утре. Не искам да я виждам отново при себе си.

Димка повиши глас:

— Да не си посмял да я нараниш. Има ли синина, сделката отпада.

Ник се обърна и посочи заплашително с пръст.

— А ти да не се отметнеш. Опиташ ли да ме изиграеш, ще й отрежа зърната на гърдите с кухненската ножица.

Димка беше уверен, че ще го направи, и потисна потреперването си.

— Разкарай се от апартамента ми.

Ник си излезе, без да затваря вратата.

Димка дишаше тежко, все едно беше тичал. Стоеше неподвижен в малкото антре на апартамента. Чу как Ник тропа по стълбите. Пусна пепелника на масичката. Пръстите му бяха хлъзгави от потта и за малко да го изпусне.

Станалото приличаше на сън. Ник наистина ли бе стоял тук и се бе съгласил да се разведе? Димка наистина ли го уплаши?

Минута по-късно чу различни стъпки по стълбището — по-леки, по-бързи, те се качваха нагоре. Той не излезе от апартамента — усещаше се прикован на мястото си.