Кен Фоллетт - Прагът на вечността

КГБ се занимаваше със слухове, а на Димка му трябваше нещо определено. Можеше да отиде в милицията, да съобщи нещата от досието в КГБ и да поиска разследване. Ник обаче несъмнено подкупваше милицията — иначе не би могъл толкова време да се измъква с престъпленията си. А и покровителите му естествено щяха да искат подкупите да продължат. Следователно щяха да направят така, че следствието да не стигне доникъде.

Досието съдържаше много материал за личния живот на Ник. Имаше любовница и няколко приятелки, включително една, с която пушеше марихуана. Димка се питаше доколко Наталия знае за приятелките на Ник. Той се срещаше с деловите си партньори предимно следобедно време в бар Мадрид близо до Централния пазар. Имаше красива жена, която…

Димка с изненада прочете, че съпругата на Ник имала дългогодишна връзка с Дмитрий Илич „Димка“ Дворкин, сътрудник на председателя на министерския съвет Косигин.

Да видиш собственото си име беше ужасно. Явно нищо не беше лично.

Поне нямаше снимки или магнетофонни записи.

Имаше обаче снимка на Ник, когото Димка не бе срещал. Мъж с хубава външност и очарователна усмивка. На снимката носеше сако с еполети — дреха по модата. Според бележките бил почти метър и осемдесет, с атлетично телосложение.

Димка искаше да го смели от бой.

Прогони фантазиите за отмъщение от ума си и продължи да чете.

Скоро попадна на злато.

Ник купуваше телевизори от Червената армия.

Съветските военни имаха колосален бюджет, който никой не смееше да оспори от страх да не бъде взет за непатриотично настроен. Част от парите отиваха за закупуване на високотехнологично оборудване от Запада. В частност, всяка година Съветската армия купуваше стотици скъпи телевизори. Предпочитаната от тях марка беше Франк, от Западен Берлин — машините имаха по-добра картина и великолепен звук. Според досието армията нямала нужда от повечето приемници. Поръчвала ги малка група висши офицери, споменати поименно в досието. После те обявявали телевизорите за остарели и ги продавали евтино на Ник, който пък ги препродавал скъпо на черния пазар и делял с тях печалбата.

Повечето от сделките на Ник бяха дребни, но тази измама му бе докарвала сериозни пари в продължение на години.

Нямаше доказателство, че историята е истинска, но за Димка всичко беше съвсем вероятно. КГБ бе съобщило на военните, но тяхното разследване не открило доказателства. Димка си каза, че най-вероятно следователят е бил привлечен в сделката.

Той звънна в кабинета на Наталия.

— Бърз въпрос — започна той. — Какъв телевизор имате у дома?

— Франк — веднага му отвърна тя. — Чудесен е. Мога да ти уредя един, ако искаш.

— Не, благодаря.

— Защо питаш?

— По-късно ще ти обясня.

И Димка затвори телефона.

Погледна часовника си. Беше пет. Излезе от Кремъл и тръгна към улица „Садовая Самотечная“.

Трябваше да уплаши Ник. Нямаше да бъде лесно, но трябваше да го направи. Ник трябваше да проумее, че никога не бива да заплашва семейното на Димка.

Паркира Москвича си, но не излезе веднага. Спомни си умонастроението си по време на кубинския ракетен проект, когато трябваше да пази задачата секретна на всяка цена. Беше разрушавал кариерите на хора и бе съсипал живота им без колебание, понеже работата трябваше да бъде свършена. Сега щеше да съсипе Ник.

Заключи колата си и отиде в бар Мадрид.

Отвори вратата и влезе. Спря се и се огледа. Безлично съвременно място, студено и пластмасово, недостатъчно затоплено от електричеството и от снимките на танцьорки на фламенко по стените. Малкото посетители го загледаха с интерес. Приличаха на дребни мошеници. Никой не напомняше на снимката на Ник от досието.

В далечния край на салона имаше барче, а до него врата с надпис „Забранено за външни лица“.

Димка тръгна през салона, все едно беше негова собственост. Без да спира, той се обърна към бармана.

— Ник отзад ли е?

Оня го изгледа така, сякаш щеше да му каже да спре и да почака, но после отново го погледна в лицето и си промени мнението.

— Да.

Димка отвори вратата.

В малката стаичка четирима души играеха карти. На масата имаше много пари. От едната страна на някаква кушетка две тежко гримирани жени в коктейлни рокли пушеха дълги американски цигари и изглеждаха отегчени.

Димка веднага разпозна Ник. Лицето беше хубаво като на снимката, но апаратът не бе успял да долови студеното изражение. Ник вдигна поглед и произнесе: