Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Филипов опита да го прекъсне, но Димка го спря.

— Навлизането с войски ще раздразни и Третия свят. Опитваме да засилим контактите си с необвързаните страни при съперничеството с Китай, който иска да ни измести като водач на социалистическите държави. Ето защо през ноември се организира световна конференция на комунистическите партии. Тя може да се превърне в унизителен провал, ако ние нахлуем с войски в Чехословакия.

— Значи ти просто би оставил Дубчек да прави каквото си поиска? — процеди Филипов.

— Напротив.

Димка разкри предпочитаното от началството му предложение.

— Косигин ще отиде в Прага, за да договори компромис — решение без военна сила.

Филипов на свой ред свали картите.

— Министерството на отбраната ще подкрепи този план в Политбюро — при условие незабавно да започнем подготовка за въвеждане на войски при провал на преговорите.

— Дадено — рече Димка, който бе уверен, че военните така и така ще се подготвят.

След като се взе решение и двамата се насочиха в противоположни посоки, Димка се върна в кабинета си точно когато секретарката му Вера Плетнер вдигаше телефона. Той видя как лицето й придобива цвета на хартията в пишещата машина.

— Да не е станало нещо? — попита той.

Тя му подаде слушалката.

— Бившата Ви жена.

Димка сподави едно простенване, взе слушалката и заговори в нея.

— Какво има, Нина?

— Ела веднага! — изпищя тя. — Гриша го няма!

Сърцето на Димка сякаш спря. Григорий, когото наричаха Гриша, още нямаше пет години и не ходеше на училище.

— Какво искаш да кажеш с това „няма го?“

— Не мога да го намеря, изчезнал е, търсих го навсякъде!

В гърдите на Димка имаше болка. Той се мъчеше да остане спокоен.

— Кога и къде го видя за последен път?

— Качи се по стълбите, за да отиде при майка ти. Оставих го да отиде сам — винаги го оставям, та това са само три етажа с асансьора.

— Кога?

— Преди по-малко от час — трябва да дойдеш!

— Идвам. Обади се в милицията.

— Идвай бързо!

— Обади се в милицията, разбра ли?

— Сега.

Димка пусна слушалката и излезе от кабинета. Изтърча от сградата. Не се спря, за да навлече палтото, но не обърна внимание на студения московски въздух. Скочи в своя Москвич, премести лоста на първа и се изстреля от паркинга. Дори и с газ до ламарината малката кола не се движеше бързо.

Нина все още държеше апартамента им в Правителствения дом, по-малко от километър и половина от Кремъл. Димка паркира и влетя.

Във фоайето имаше човек от КГБ.

— Добър ден, Дмитрий Илич — учтиво го поздрави той.

— Да сте виждал Гриша, моя малчуган? — попита го Димка.

— Не и днес.

— Изчезнал е — дали не е излязъл?

— Не и откак съм се върнал от обедната почивка в един.

— Да са влизали непознати лица в сградата днес?

— Неколцина, както винаги. Имам списък…

— Ще го прегледам по-късно. Видите ли Гриша, обадете се веднага в Апартамента.

— Да, разбира се.

— Милицията ще дойде всеки момент.

— Ще ги изпратя нагоре.

Димка чакаше асансьора. Плувнал беше в пот. Толкова изнервен беше, че натисна грешното копче и трябваше да чака, докато машината спре на един междинен етаж. Когато стигна етажа на Нина, я завари в коридора с майка си Аня.

Тя неспирно бършеше ръце в шарената си престилка.

— Той не е идвал при мен. Не разбирам какво е станало!

— Може ли да се е загубил? — попита Димка.

— Идвал е тук двадесет пъти и знае как да стигне, но — да, може и да е бил разсеян от нещо и да е объркал мястото, все пак е петгодишен.

— Човекът на входа е уверен, че той не е напускал сградата. Значи просто трябва да търсим. Ще почукаме на всички врати. Не, чакайте — повечето от хората имат телефони. Ще сляза и ще се обадя от телефона на портиера.

— Може да не е в апартамент — възрази Аня.

— Вие двете претърсете всички коридори, стълбища и шкафове за метли.

— Добре — рече Аня. — Отиваме с асансьора на най-горния етаж и продължаваме надолу.

Влязоха в асансьора, а Димка се затича надолу. Във фоайето той каза на портиера какво става и започна да звъни по апартаментите. Не беше сигурен колко има в сградата — може би сто?

— Загубило се е момченце, виждали ли сте го? — питаше той всеки път, когато вдигнеха слушалката. Чуеше ли „не“, прекъсваше и набираше следващия апартамент. Състави си списък с апартаментите, където не му вдигнаха или нямаше телефон.

Проверил беше четири етажа без искрица надежда, когато дойде милицията — дебел старшина и млад милиционер. Бяха влудяващо спокойни.