Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Вън от залата Димка обясни на Наталия.

— Разводът ми е оформен. Повече не съм женен за Нина и това е официално.

Отговорът й беше приглушен.

— Хубаво — каза тя, но изглеждаше притеснено.

Димка бе живял отделно от Нина и малкия Григорий една година. Имаше свое местенце, където той и Наталия си открадваха няколко часа заедно веднъж или два пъти седмично. И за двамата това бе недостатъчно.

— Искам да се оженя за теб — изрече той.

— Аз искам същото.

— Ще говориш ли е Ник?

— Да.

— Тази вечер?

— Скоро.

— Какво те плаши?

— Не ме е страх за мен — отвърна тя. — Не ми пука какво прави той с мен.

Димка потрепера при спомена за сцепената й устна.

— Притеснявам се за теб — продължи тя. — Спомни си за човека с магнетофона.

Димка си спомни. Търговецът на черно, който измами Наталия, бе тъй лошо бит, че свърши в болницата. Наталия намекваше, че същото може да стане и с Димка, ако тя помоли Ник за развод.

Димка не вярваше.

— Аз не съм някакъв обикновен престъпник, а дясната ръка на премиера. Ник не може и с пръст да ме пипне.

Беше деветдесет и девет на сто сигурен в това.

— Не знам — тъжно произнесе Наталия. — Ник също има връзки нависоко.

Димка заговори по-тихо.

— Ти любиш ли се още е него?

— Не е често. Той си има други момичета.

— Харесва ли ти?

— Не!

— А на него?

— Не твърде много.

— Какъв е проблемът тогава?

— Гордостта му. Ще бъде разгневен, че бих могла да предпочета друг мъж.

— Не се боя от гнева му.

— Аз се боя. Но ще говоря с него. Обещавам ти.

— Благодаря ти.

Гласът на Димка се сниши до шепот.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Той се върна в кабинета си и резюмира заседанието на сътрудниците за своя началник Алексей Косигин.

— И аз не вярвам на КГБ — заяви Косигин. — Андропов иска да спре реформите на Дубчек и фабрикува доказателства, за да го постигне.

Юрий Андропов, новият председател на КГБ, беше фанатично праволинеен. Косигин продължи:

— Но аз имам нужда от надеждни сведения от Чехословакия. Ако КГБ не заслужават да им се вярва, към кого да се обърна?

— Изпратете сестра ми там — предложи Димка. — Тя е репортер на ТАСС. По време на карибската криза изпращаше на Хрушчов чудесни разузнавателни сведения от Хавана по системата за свръзка на Червената армия. Може да направи същото за Вас от Прага.

— Добра идея — изкоментира Косигин. — Ще го организирате, нали?

Димка не видя Наталия на следващия ден, но вдругиден тя му звънна точно когато той напускаше кабинета си в седем.

— Говори ли с Ник? — попита я той.

— Още не.

Преди Димка да успее да изрази разочарованието си, тя продължи:

— Нещо друго стана обаче. Филипов дойде и се срещна с него.

— Филипов?

Димка беше смаян.

— Какво търси един служител на Министерството на отбраната при съпруга ти?

— Белята си. Мисля, че е казал на Ник за теб и за мен.

— Че защо ще го прави? Знам, че все се караме по събранията, но все пак…

— Има нещо, което не съм ти казвала. Филипов ми направи предложение.

— Глупакът му с глупак. Кога?

— Преди два месеца, в бара на Крайбрежната улица. Ти беше някъде с Косигин.

— Невероятно. Мислел си е, че може и да легнеш с него само защото съм бил извън града?

— Нещо такова. Беше конфузно. Казах му, че няма да спя с него дори и да е последният останал мъж в Москва. Може би трябваше да бъда по-внимателна.

— Мислиш, че е говорил с Ник за отмъщение?

— Сигурна съм в това.

— Ник какво ти каза?

— Нищо. Това ме тревожи. Щеше ми се отново да ми бе сцепил устната.

— Не говори така.

— Боя се за теб.

— Ще бъда наред, не се тревожи.

— Внимавай.

— Ще внимавам.

— Недей да ходиш пеша вкъщи, а шофирай.

— Винаги шофирам.

Сбогуваха се и затвориха телефоните. Димка облече дебелото палто и кожената шапка и излезе. Неговият Москвич 408 беше в паркинга на Кремъл, тъй че там беше в безопасност. Караше към дома и се питаше дали Ник ще има смелостта да удари колата му, но нищо не стана.

Той стигна до жилището си и паркира на улицата през една пряка. В този миг беше най-уязвим. Трябваше да върви от вратата на колата до вратите на сградата под уличното осветление. Ако щяха да го бият, можеха да го извършат тук.

Никой не се виждаше, но можеха да се крият.

Димка предполагаше, че Ник няма да го нападне. Щеше да изпрати някои от главорезите си. Димка се питаше колко. Да отвръща ли? Срещу двама имаше шанс — не беше мекушав. Ако бяха трима или повече, можеше със същия успех да легне и да се остави.