Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Тук е забранено за външни лица. Разкарай се.

— Имам съобщение за теб — каза Димка.

Ник остави картите си на масата и се облегна:

— Ти пък кой си?

— Нещо лошо ще се случи.

Двама от картоиграчите станаха и се изправиха срещу Димка. Единият бръкна в сакото си. Димка си рече, че може и да извади оръжие. Ник обаче вдигна ръка и мъжът спря.

Ник продължи да гледа Димка.

— За какво приказваш?

— Когато неприятностите се случат, ти ще попиташ кой ги е причинил.

— И ти ще ми кажеш?

— Казвам ти го сега. Дмитрий Илич Дворкин. Той е причината за неприятностите ти.

— Никакви неприятности нямам, глупако.

— До вчера не. Тогава допусна грешка, глупако.

Мъжете около Ник се напрегнаха, но той остана спокоен.

— Вчера?

Очите му се присвиха.

— Ти да не си оня, с когото тя спи?

— Когато загазиш толкова, че не знаеш какво да правиш, спомни си името ми.

— Ти си Димка!

— Ще ме видиш отново! — приключи Димка, бавно се обърна и излезе от стаята.

Докато вървеше през бара, всички очи го следяха. Той гледаше право напред и очакваше всеки момент в гърба му да се забие куршум.

Стигна до вратата и излезе.

Ухили се сам на себе си. Измъкнах се, помисли си той.

Сега трябваше да осъществи заплахата си.

Кара около девет километра от центъра на града до летището на „Ходинка“ и паркира пред щаба на военното разузнаване. Старата постройка представляваше странно произведение на архитектурата от ерата на Сталин — девететажна кула, заобиколена от двуетажен външен пръстен. Разузнавателното управление се беше прехвърлило в по-нова, петнадесететажна постройка наблизо — разузнавателните служби никога не се свиваха.

Стиснал досието на Ник от КГБ, Димка влезе в старото здание и попита за генерал Владимир Пешков.

— Имате ли уговорена среща? — попита го охраната.

Димка повиши глас:

— Не се помайвай, синко. Просто се обади на секретаря на генерала и му кажи, че аз съм тук.

След пристъп на бурна дейност — малцина хора идваха насам, без да са повикани — го прекараха през детектор за метал и го отведоха с асансьор до кабинет на най-горния етаж.

Това беше най-високата постройка наоколо и от нея се откриваше чудесна гледка към покривите на Москва. Володя приветства Димка и му предложи чай. Димка винаги бе харесвал вуйчо си. В средата на петдесетте си години, Володя имаше сребристосива коса. Въпреки твърдия поглед на сините очи той беше реформатор — необичайно сред военните, които бяха като цяло консервативни. Беше ходил до Америка.

— Какво става с теб? — попита го Володя. — Изглеждаш готов да убиеш някого.

— Имам неприятности — обясни му Димка. — Създадох си неприятел.

— Не е необичайно в средите, в които работиш.

— Няма нищо общо с политиката. Ник Смотров е бандит.

— Как се е стигнало дотам да се спречкаш с такъв човек?

— Спя с жена му.

Володя го изгледа неодобрително.

— И той те заплашва.

Володя вероятно никога не бе изневерявал на Зоя, своята жена учен, точно толкова красива, колкото и умна. Това означаваше обаче и слабо съчувствие към Димка. Вуйчо му можеше да разсъждава различно, ако е бил толкова глупав, че да се ожени за някоя като Нина.

— Ник отвлече Гриша — продължи Димка.

— Какво? Кога? — и Володя се изправи в стола си.

— Вчера. Намерихме го. Само го беше затворил в мазето на Правителствения дом. Това бе предупреждение.

— Трябва да зарежеш тази жена!

Димка пусна това покрай ушите си.

— Има друга причина, заради която съм дошъл при теб, вуйчо. Ти можеш да ми помогнеш и едновременно с това да направиш нещо добро за армията.

— Давай.

— Ник стои зад измама, която струва на армията милиони всяка година.

Димка обясни за телевизорите. Когато свърши, постави папката на бюрото на Володя.

— Всичко е тук — включително имената на офицерите, организирали цялото нещо.

Володя не докосна папката.

— Аз не съм милиционер. Не мога да задържа този Ник. А ако подкупва милицията, аз не мога да направя много по въпроса.

— Но можеш да задържиш замесените армейски офицери.

— О, да. В рамките на двадесет и четири часа ще бъдат във военен затвор.

— И ти можеш да прекратиш цялата работа.

— Много бързо.

„А тогава с Ник е свършено“, рече си Димка.

— Благодаря ти, вуйчо — каза той. — Това много ми помага.

Димка беше в апартамента си и си събираше багажа за Чехословакия, когато Ник го посети.

Политбюро одобри плана на Косигин. Димка щеше да лети с него до Прага, за да уговарят невоенно разрешение на кризата. Щяха да намерят начин да се позволи експериментът с либерализацията да продължи и едновременно с това да уверят твърдолинейните, че няма сериозна заплаха за съветската система. Димка се надяваше, че с течение на времето съветската система ще се измени.