Кен Фоллетт - Прагът на вечността

На вратата се появи Наталия и широката й усмивка освети помещението. Тя се хвърли в ръцете му. Той зарови лице в къдриците й.

— Тук си — изрече той.

— Да — каза тя. — И няма да си тръгна.

Ребека беше изкушена да изневери на Бернд, но не можеше да го лъже. Следователно тя му каза всичко в пристъп на разкаяние.

— Запознах се с човек, когото наистина харесвам — каза тя. — И го целунах. Два пъти. Толкова съжалявам. Няма да го повторя.

Тя се боеше какво ще каже той след това. Можеше незабавно да поиска развод. Повечето мъже биха го направили. Но сърцето й щеше да бъде разбито, ако той не бе ядосан, а просто унизен. Щеше да е наранила човека, когото обичаше най-много на света.

Отговорът на Бернд на изповедта й обаче беше смайващо различен от нейните очаквания.

— Действай — каза й той. — Имай връзка с него.

Бяха в леглото, тя се обърна и го погледна.

— Как можеш да кажеш това?

— Годината е 1968, времето на свободната любов. Всеки прави секс с някой друг. Защо да го пропускаш?

— Нямаш това предвид.

— Нямах предвид то да звучи толкова тривиално.

— Знам, че ме обичаш — каза той — и знам, че ти харесва да се любиш с мен, но не бива да прекарваш остатъка от живота си, без да си изпитала истинското нещо.

— Не вярвам в истинското нещо — възрази тя. — За всеки е различно. С теб е много по-добре, отколкото беше с Ханс.

— Винаги ще бъде добре, понеже ние се обичаме. Но според мен ти имаш нужда от един наистина добър секс.

И тя прецени, че той има право. Обичаше Бернд и особения начин, по който се любеха, но когато си представяше как Клаус лежи върху нея, как я целува и се движи вътре в нея и как тя ще повдигне бедрата си, за да поеме тласъците му, веднага се овлажняваше. Срамуваше се от чувството си. Тя беше ли животно? Може би, но Бернд имаше право за това от какво се нуждае тя.

— Не смятам, че съм нормална — продължи тя. — Може би е заради изживяното от мен през войната.

Беше казала на Бернд — но на никой друг — как съветските войници се готвеха да я изнасилят, когато Карла предложи себе си. Немските жени рядко говореха за онова време, дори и помежду си. Но Ребека никога нямаше да забрави как Карла се изкачва по стълбището с високо вдигната глава, а съветските войници я следват като разгонени кучета. Ребека, тринадесетгодишна, знаеше какво ще направят те, и бе плакала от облекчение, че то не се случва на нея.

Бернд проницателно я запита:

— Изпитваш ли вина, задето си се измъкнала, докато Карла е страдала?

— Не е ли странно? — отвърна тя. — Бях дете, бях жертва, но се чувствам все едно съм извършила нещо срамно.

— Не е необичайно — продължи Бернд. — Оцелелите в битка мъже изпитват разкаяние, задето са загинали други, а не те.

Той бе получил белега на челото си в сражението на Зееловските височини.

— Почувствах се по-добре, когато Карла и Вернер ме осиновиха — обясни Ребека. — Някак си това оправи нещата. Родителите правят жертви заради децата си, нали така? Жените страдат, за да доведат деца на този свят. Може би няма много смисъл, но щом станах дъщеря на Карла, почувствах, че имам право.

— Има смисъл.

— Ти наистина ли искаш аз да легна с друг мъж?

— Да.

— Но защо?

— Защото алтернативата е по-лоша. Не го ли направиш, в сърцето си винаги ще си мислиш, че си пропуснала нещо заради мен, че си направила жертва заради мен. По-скоро бих искал да продължиш и да го направиш. Не бива да ми описваш подробностите — просто ела у дома и ми кажи, че ме обичаш.

— Не знам — каза Ребека и спа неспокойно през нощта.

На следващата вечер тя седеше до мъжа, който искаше да стане неин любовник — Клаус Крон — в една заседателна зала в огромното, увенчано с неоренесансов покрив кметство на Хамбург. Комитетът разискваше предложение за събарянето на някакъв бордей и построяването на нов търговски център. Тя можеше да мисли само за Клаус.

Сигурна беше, че след днешното заседание той ще я покани на по питие в някой бар. Това щеше да бъде третият път. След първия той я целуна за лека нощ. Вторият завърши със страстна прегръдка в някакъв паркинг, където се целуваха уста в уста и той докосна гърдите й. Убедена беше, че тази вечер той ще я покани да отидат в апартамента му.

Не знаеше какво да прави. Не можеше да се съсредоточи върху дебата. Драскаше си върху програмата. Беше отегчена и притеснена — заседанието бе досадно, но тя не искаше то да свършва, понеже се плашеше от това какво ще последва.