Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Не е нещо, което да се обсъжда със секретарка — раздразнително отвърна онзи.

Антенките на Мария трепнаха. Усети опасност. Но се престори, че няма търпение да помогне.

— Значи е добре, че аз не съм секретарка. Прокурор съм. Името ми е Мария Самърс.

Явно му беше трудно да възприеме идеята за черна жена юрист и я попита скептично:

— Къде сте учили?

Навярно очакваше Мария да назове някой забутан негърски колеж, затова тя с удоволствие му отвърна небрежно:

— В Чикагския университет — ала не устоя на изкушението да попита: — А Вие?

— Не съм юрист — призна той. — Завърших руски в Бъркли. Кам Дюър.

— Чувала съм за Вас. Работите за Джон Ерлихман. Защо не поговорим в кабинета ми?

— Ще почакам главния прокурор.

— За онова предаване по телевизията снощи ли става въпрос?

Кам се озърна крадешком. Никой не ги слушаше.

— Трябва да направим нещо — натърти Мария. — Работата на правителството не може да върви с тези непрестанни изтичания на информация — продължи тя с престорено възмущение. — Невъзможно е!

Младежът поомекна.

— Така мисли и президентът.

— Но какво ще направим?

— Трябва да подслушваме разговорите на Джаспър Мъри.

Мария преглътна. Слава Богу, че узнах за това, помисли тя, но каза:

— Прекрасно. Най-сетне някакво твърдо действие.

— Журналист, който признава, че получава поверителна информация от правителството, явно е заплаха за националната сигурност.

— Напълно. А Вие не се тревожете за документацията. Днес ще оставя пред Мичъл формуляра за разрешението. Знам, че ще се радва да го подпише.

— Благодаря.

Хвана го, че гледа гърдите й. Първо я възприе като секретарка, после като негърка, а сега като чифт гърди. Младите мъже са толкова предсказуеми.

— Ще бъде онова, което наричат „черна торба“ — каза тя. Изразът означаваше незаконно проникване. — Джо Хюго отговаря за това във ФБР.

— Сега ще ида при него — главната квартира на Бюрото беше в същата сграда. — Благодаря за помощта, Мария.

— За нищо, господин Дюър.

Погледа го как си отива, после затвори вратата на кабинета си, вдигна телефона и набра номера на Фосет Реншоу.

— Искам да оставя съобщение за Джордж Джейкс.

Джо Хюго беше блед човек с изпъкнали сини очи. Беше на тридесет и няколко години. Като всички агенти на ФБР, и той се обличаше изключително консервативно: семпъл сив костюм, бяла риза, безлична вратовръзка и черни обуща с бомбета. Самият Кам имаше обикновен вкус, но незабележимият му кафяв костюм на фино райе с широки ревери и разкроени панталони изведнъж му се видя дързък.

Кам каза на Хюго, че работи за Ерлихман и направо съобщи:

— Трябва ми подслушване на разговорите на Джаспър Мъри, телевизионния журналист.

— Да подслушваме офиса на Днес? Ако това излезе на бял свят…

— Не кабинета, дома му. Онези осведомители, за които говорим, най-вероятно се измъкват късно вечер и му звънят у дома от уличен телефон.

— Всякак е проблем. ФБР вече не прави черни торби.

— Какво? Защо?

— Господин Хувър вярва, че има опасност Бюрото да опере пешкира вместо други хора от правителството.

Кам не можеше да оспори това. Хванеха ли ФБР да прониква с взлом в дома на журналист, президентът, естествено, щеше да отрече, че знае. Така ставаха нещата. Дж. Едгар Хувър нарушаваше закона от години, ала сега по някаква причина го бяха хванали дяволите. С Хувър човек не можеше да излезе на глава. Той беше на седемдесет и седем и не беше по-разумен отпреди.

Кам повиши глас.

— Президентът поиска това подслушване и главният прокурор с радост ще подпише. Вие ще откажете ли?

— Спокойно — отвърна Хюго. — Винаги има начин да дадем на президента каквото иска.

— Тоест ще го направите?

— Тоест има начин — Хюго написа нещо в бележник и откъсна листа. — Обадете се на този човек. Навремето вършеше такава работа официално. Сега е пенсионер, ще рече, че продължава да прави същото, но неофициално.

На Кам не му беше приятна идеята да върши работа неофициално. Чудеше се какво ли значи това. Но усещаше, че сега не е моментът да се заяжда.

Взе листа. Там беше написано името Тим Тедър и телефонен номер.

— Ще му се обадя днес — каза Кам.

— От уличен телефон — уточни Хюго.

Кметът на Роут, Мисисипи, седеше в кабинета на Джордж Джейкс във Фосет Реншоу. Името му беше Робърт Дени, но той заръча:

— Викай ми Дени. Всички познават Дени. Даже малката ми женичка ме нарича Дени.