Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Както пет години по-рано, красотата й спираше дъха, но сега изглеждаше различно. Прическата й бе афро, носеше мънистена огърлица и кафтан. Джаспър забеляза бръчици от напрежение покрай очите й и се запита какво ли означава да работиш за толкова страстно обожаван и едновременно с това толкова жестоко мразен човек като Мартин Лутър Кинг.

Джаспър й проводи най-предразполагащата си усмивка, представи се и започна:

— Срещали сме се и преди.

— Не мисля — подозрително отвърна тя.

— Със сигурност сме се срещали. Но определено може да Ви бъде простено, че не помните. Датата беше двадесет и осми август 1963 година. В този ден се случиха много други неща.

— Особено речта на Мартин „Имам мечта“.

— Аз бях студент репортер и Ви помолих да ми уредите интервю с доктор Кинг. Вие ме отпратихте.

Джаспър също тъй си спомни и колко омагьосан беше от красотата на Верина. Сега изпитваше същото очарование.

Тя омекна и усмихнато продължи:

— Предполагам, че още си искате интервюто.

— Сам Кейкбред ще бъде тук през уикенда. Той ще говори с Хърб Лоуб и наистина трябва да вземе интервю и от доктор Кинг.

— Ще дам всичко от себе си, господин Мъри.

— Моля, наричайте ме Джаспър.

Тя се поспря.

— Задоволете любопитството ми. Как сме се срещнали в онзи ден във Вашингтон?

— Закусвах с конгресмена Грег Пешков, семеен приятел. Вие пък бяхте с Джордж Джейкс.

— И къде сте били оттогава насетне?

— Известно време във Виетнам.

— Воювали сте?

— Да, малко.

Той не обичаше да говори за това.

— Мога ли да Ви задам един личен въпрос?

— Опитайте. Не обещавам, че ще отговоря.

— Вие и Джордж все още ли сте заедно?

— Няма да отговоря.

В същия миг и двамата чуха гласа на Кинг и вдигнаха поглед. Той стоеше на балкона на стаята си, гледаше надолу и обясняваше нещо на един от своите хора близо до Джаспър и Верина на паркинга. Кинг си загащваше ризата и сякаш се обличаше след душ. Джаспър предположи, че вероятно се приготвя да излиза за вечеря.

Кинг постави и двете си ръце на парапета, наведе се и заговори с някого.

— Бен, тази вечер искам да изпееш за мен „Мой мили Боже“ тъй, както не си го правил преди — искам да го изпееш наистина хубаво.

Шофьорът на белия Кадилак се обърна към него:

— Захладнява, отче. Вечерта може и да Ви потрябва връхна дреха.

— Окей, Джоунси — рече Кинг. Надигна се от парапета.

Прозвуча изстрел.

Кинг залитна назад, разпери ръце, все едно е разпнат на кръст, удари се в стената зад себе си и падна.

Верина изпищя.

Сътрудниците на Кинг се снишиха около белия Кадилак.

Джаспър застана на едно коляно. Верина приклекна пред него. Той я обгърна с двете си ръце, придърпа покровителствено главата й до гърдите си и се огледа за причинителя на стрелбата. От другата страна на улицата стърчеше сграда, която може и да беше къща с мебелирани стаи под наем.

Нямаше втори изстрел.

За миг Джаспър беше разкъсан. Той освободи Верина от защитната си прегръдка.

— Добре ли сте? — попита я той.

— О, Мартин! — и тя погледна към балкона.

И двамата се изправиха предпазливо, но стрелбата явно беше свършила.

Безмълвно се втурнаха по външното стълбище към балкона.

Кинг лежеше по гръб, а краката му бяха опрени на преградата. Над него се бяха надвесили Ралф Абърнети и още един от хората от кампанията, любезният очилатко Били Кайлс. Откъм хората на паркинга, видели стрелбата, се донесоха писъци и стонове.

Куршумът бе ударил врата и челюстта на Кинг и бе откъснал вратовръзката му. Раната беше ужасна и Джаспър веднага позна, че Кинг е улучен от пръскащ се куршум дум-дум. Около раменете му се стичаше кръв.

Абърнети викаше:

— Мартин! Мартин! Мартин!

Той потупваше Кинг по бузата. На Джаспър му се стори, че видя слаб проблясък на съзнание на лицето на Кинг. Абърнети не спираше:

— Мартин, това съм аз, Ралф, не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

Устните на Кинг се движеха, но не излизаше звук.

Кайлс пръв се обади от стаята. Вдигна слушалката, но явно на таблото нямаше никого. Кайлс затропа по стената с юмрук и се развика:

— Вдигнете телефона! Вдигнете телефона! Вдигнете телефона!

После се отказа, изтича на балкона и викна към хората на паркинга:

— Викайте линейка, доктор Кинг е прострелян!

Някой зави ударената глава на Кинг в кърпа от банята.

Кайлс взе оранжевото одеяло от леглото, наметна Кинг и закри тялото му чак до простреляния врат.

Джаспър познаваше раните. Знаеше колко кръв може да загуби човек и от какво може и не може да се оправи.