Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Да — потвърди Бийп. — Запътил се е право към Белия дом.

Десетдневната обиколка на Боби го отведе в тринадесет щата. В края на последния ден той и антуражът му се качиха на самолет от Финикс за Ню Йорк. По това време Джордж Джейкс беше сигурен, че Боби ще бъде президент.

Обществената реакция бе неустоима. Хиляди хора посрещаха Боби по летищата. Тълпяха се по улиците да гледат как минава кортежът му. Боби винаги стоеше прав на задната седалка на кола с гюрук, а Джордж и останалите клечаха на пода и му държаха краката, за да не го издърпат хората от автомобила. Наоколо търчаха групи дечурлига и викаха „Боби!“. При всяко спиране на колата хората се нахвърляха към него. Вземаха копчетата на ръкавелите, иглите на вратовръзките му и копчетата от костюмите.

В самолета Боби седна и опразни джобовете си. От тях се изсипа куп хартия като конфети. Джордж вдигна някои от парченцата от пода. Десетки бележки, прегледно изписани, ситно сгънати и пъхнати в джобовете му. Молеха го да дойде на завършвания или да посети болни деца в градски болници, съобщаваха му, че из домовете в предградията за него се четат молитви и в църквите из страната палят свещи за него.

Боби свали сакото и нави ръкавите на ризата си, както правеше обичайно. Тогава Джордж забеляза ръцете му. Те бяха космати, но не това порази Джордж. Ръцете му бяха надути, а кожата — набраздена от червени одрасквания. Джордж разбра, че е станало при докосванията от тълпата. Не искаха да го наранят, но го обожаваха толкова много, че му пускаха кръв.

Хората бяха намерили героя, от когото се нуждаеха, но Боби също бе намерил себе си. Затова Джордж и останалите сътрудници наричаха обиколката „Най-после свободен“. Боби си създаде изцяло свой стил. Той имаше нова версия на харизмата на Кенеди. Брат му беше чаровен, но сдържан, господар на себе си, непристъпен — точното държане за 1963 година. Боби беше по-отворен. В най-добрите си моменти даваше на публиката усещането, че разкрива душата си и си признаваше, че е грешно човешко същество, което иска да върши добро, но не е сигурно какво е то. Лозунгът на шестдесет и осма бе: „Нека всичко се види“. Боби се чувстваше уютно да го върши и хората го обичаха по тази причина.

Половината от пътниците на самолета към Ню Йорк бяха журналисти. В продължение на десет дни те фотографираха и филмираха възторжените тълпи и пишеха репортажи за това как новият, прероден Боби Кенеди печели сърцата на гласоподавателите. Силните хора в Демократическата партия може и да не харесваха младежкия либерализъм на Боби, но нямаше да са в състояние да пренебрегнат феномена на популярността му. Как биха могли просто да изберат Линдън Джонсън да се кандидатира за втори път, когато американският народ настояваше за Боби? А ако пробутаха друг военен кандидат — вицепрезидента Хюбърт Хъмфри иди сенатор Мъски — той щеше да отнеме гласове от Джонсън, без да намали подкрепата за Боби. Джордж не виждаше как Боби може да не получи номинацията.

И Боби щеше да бие републиканския кандидат. Той почти със сигурност щеше да бъде „Лукавия“ Дик Никсън, минало величие, веднъж вече бито от Кенеди.

Пътят към Белия дом изглеждаше освободен от препятствия.

Докато самолетът доближаваше летището Джон Ф. Кенеди в Ню Йорк, Джордж се питаше какво ли биха направили противниците на Боби, за да опитат да го спрат. Президентът Джонсън щеше да направи обръщение към нацията по телевизията тази вечер, докато самолетът се намира във въздуха. Джордж очакваше да научи какво е казал Джонсън. Не можеше да се сети за нещо, което би имало някакво значение.

— Сигурно е голяма работа — обърна се един от журналистите към Боби — да кацаш на летище, наречено на брат ти.

Това бе нелюбезен, нахален въпрос от репортер, който се надяваше да предизвика невъздържан отговор и да направи история. Боби обаче беше навикнал на това. Той само отговори:

— Бих предпочел все още да се наричаше Айдълуайлд.

Самолетът започна да рулира към терминала. Преди да изключат светлините за закопчаването на коланите, на борда се качи познато лице и притича по пътеката към Боби. Беше председателят на Демократическата партия за щата Ню Йорк. Преди да е достигнал Боби, той викна:

— Президентът няма да се кандидатира! Президентът няма да се кандидатира!

— Повтори го отново — обади се Боби.

— Президентът няма да се кандидатира!

— Майтапиш се.

Джордж се вкамени. Линдън Джонсън мразеше семейство Кенеди и бе разбрал, че не може да спечели номинацията на партията — несъмнено по силата на всички причини, които бяха минали и през ума на Джордж. Но той се надяваше, че друг военен демократ може да бие Боби. Следователно Джонсън е сметнал, че единственият начин да провали участието на Боби в президентската надпревара е той самият да се оттегли от нея.