Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Не яде много от закуската — беше твърде зает да си води бележки по въпросите и по отговорите на Боби за подготовката на изявлението за пресата.

Един от журналистите попита:

— Какво смятате за натиска върху Вас да се кандидатирате за президент?

Джордж вдигна глава от бележките си и видя как Боби се усмихна късо, без хумор и отвърна:

— Не е добре.

Джордж се напрегна. Понякога Боби беше твърде честен.

Журналистът продължи:

— Какво мислите за кампанията на сенатора Маккарти?

Не говореше за прословутия сенатор Джо Маккарти, ловеца на комунисти от петдесетте, а за напълно различен човек — сенатор Юджийн Маккарти, либерал, поет и политик. Преди два месеца Маккарти обяви намерението си да се кандидатира за партийната номинация и да излезе като антивоенен кандидат срещу Джонсън. Пресата вече го беше отписала като безнадежден случай.

Боби отговори:

— Според мен кампанията на Маккарти ще помогне на Джонсън.

Той все още не наричаше Линдън „президент“. Приятелят на Джордж — Скип Дикерсън, сътрудник на Джонсън, го презираше за това.

— Е, ще се кандидатирате ли?

Боби разполагаше с много начини да не отговори на този въпрос — цял репертоар от уклончиви отговори; днес не използва ни един от тях.

— Не — отвърна той.

Джордж изпусна молива си. Това пък откъде се взе?

Боби добави:

— При никакви мислими обстоятелства няма да се кандидатирам.

На Джордж му идеше да каже: Тогава какво, по дяволите, правим всички ние тук?

Забеляза как Денис Уилсън се усмихва самодоволно.

Изкуши се да си тръгне веднага. Само че беше твърде учтив. Остана си на мястото и продължи да си води бележки до края на закуската.

В кабинета на Боби на Капитолия той написа изявлението за пресата — вършеше го автоматично. Той промени думите на Боби в „Не предвиждам да се кандидатирам“, но това не променяше нищо.

Същия следобед трима от сътрудниците на Боби се оттеглиха. Не бяха дошли във Вашингтон да работят за губещ човек.

Джордж беше достатъчно ядосан, за да напусне, но си държеше устата затворена. Искаше да мисли. Искаше и да говори с Верина.

Тя беше в града и както винаги отиде до апартамента му. Сега имаше свой гардероб в спалнята му и държеше там дрехи за студено време, каквито не й трябваха в Атланта.

Толкова беше разстроена, че тази вечер бе близо до сълзи.

— Той е всичко, което имаме! — каза тя. — Знаеш ли колко убити и ранени сме дали във Виетнам миналата година?

— Да, разбира се — отвърна й Джордж. — Осемдесет хиляди. Поставих го в една от речите на Боби, но тази част той не използва.

— Осемдесет хиляди души убити, ранени или изчезнали — повтори Верина. — Ужасно е, а сега ще продължи.

— Тази година загубите сигурно ще бъдат по-тежки.

— Боби пропусна шанса си да постигне величие. Но защо? Защо го направи?

— Твърде съм ядосан, за да говоря с него по въпроса, но смятам, че той сериозно изпитва съмнение по отношение на собствените си мотиви. Пита се дали го иска заради страната, или заради амбицията си. Такива въпроси го измъчват.

— И Мартин — потвърди Верина. — Пита се дали бунтовете в градовете не са негова грешка.

— Но доктор Кинг пази съмненията си за себе си. Като водач трябва да правиш точно това.

— Според теб Боби планирал ли е това заявление?

— Не. Сигурен съм, че го направи импулсивно. Това е едно от нещата, които правят работата с него трудна.

— Какво ще правиш?

— Вероятно ще напусна. Все още мисля по въпроса.

Преобличаха се, за да излязат на вечеря, и чакаха началото на новините по телевизията. Джордж си слагаше бяла вратовръзка на дръзки ивици и гледаше в огледалото как Верина си облича бельото. Тялото й се бе променило през петте години, откакто за пръв път я видя гола. Тази година беше на двадесет и девет и вече нямаше издължения чар на кобилка. Наместо това беше станала по-достолепна и красива. Джордж намираше зрялата й външност за още по-хубава. Беше пуснала косата си в бухналия, тъй наречен естествен стил, който подчертаваше съблазнителността на зелените й очи.

Сега тя стоеше пред огледалото за бръснене, за да си гримира очите.

— Ако напуснеш, можеш да дойдеш в Атланта и да работиш за Мартин — каза тя.

— Не — възрази Джордж. — Доктор Кинг действа само по един въпрос. Протестиращите протестират, но политиците променят света.

— Какво ще правиш тогава?

— Вероятно ще се кандидатирам за Конгреса.

Верина остави спиралата за мигли и го погледна право в очите.