Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Опелото беше проведено в Евангелистката черква Голгота в „Олдгейт“ — мъничката дървена барачка, където се беше омъжила за Бърни Лекуит преди петдесетина години, когато брат й Били и безброй момчета като него се биеха из замръзналите кални окопи на Първата световна война.

Малкият параклис можеше да побере стотина души и още двадесет-тридесет правостоящи; повече от хиляда души се появиха, за да си вземат сбогом с Ет Лекуит.

Пасторът изнесе службата навън и полицията затвори улиците за коли. Ораторите се качиха на столове, за да говорят на множеството. Двете деца на Етел, Лойд Уилямс и Мили Ейвъри, и двамата над петдесетгодишни, стояха отпред с повечето от нейните внуци и няколко правнуци.

Иви Уилямс прочете притчата за добрия самарянин от Евангелието от Лука. Дейв и Вали дойдоха с китари и изпяха „Алисия, Алисия“. Там беше и половината кабинет. Там беше и граф Фицхърбърт. Два автобуса от Абъроуен доведоха сто уелски певци, за да подсилят пеенето на химните.

Но повечето от скърбящите бяха обикновени жители на Лондон, чийто живот е бил докоснат от Етел. Стояха в януарския студ — мъжете с шапки в ръце, жените гушнали децата, старите разтреперани в евтините си палта. Когато пасторът се помоли Етел да почива в мир всички казаха амин.

Джордж Джейкс имаше прост план за 1968 година — Боби Кенеди щеше да стане президент и да спре войната.

Не всички от сътрудниците на Боби го подкрепяха. Денис Уилсън предпочиташе Боби да остане просто сенатор от Ню Йорк.

— Хората ще кажат, че вече имаме президент демократ, следователно Боби трябва да подкрепя Линдън Джонсън, а не да върви срещу него — обясни той. — Това е нечувано.

На тридесети януари 1968 година бяха в Националния пресклуб във Вашингтон и чакаха Боби, който щеше да закусва с петдесетина журналисти.

— Това не е вярно — възрази Джордж. — Срещу Труман са заставали Стром Търмонд и Хенри Уолъс.

— Това е било преди двадесет години. Както и да е, Боби не може да спечели демократическата номинация.

— Според мен той ще бъде по-популярен от Джонсън.

— Популярността няма нищо общо с това — обясни Уилсън. — Повечето от делегатите на събранието са под контрола на силните хора в партията — профсъюзни лидери, щатски губернатори, градски кметове. Хора като Дейли.

Кметът на Чикаго, Ричард Дейли, беше най-лошият вид политик от старата школа — безмилостен и подкупен.

— Това, в което Джонсън е добър, са вътрешните разправии.

Джордж отвратено поклати глава. Беше навлязъл в политиката, за да се опълчи на старите политически структури, а не да им се поддава. В сърцето си и Боби беше такъв.

— Боби ще има такава поддръжка в страната, че силните хора няма да могат да го пренебрегват.

— Не си ли говорил с него по този въпрос? — Уилсън се правеше, че не му вярва. — Не си ли го чувал да говори, че хората ще го възприемат като егоистичен и амбициозен, ако тръгне срещу настоящия президент демократ?

— Повечето хора смятат, че той е естественият наследник на брат си.

— Когато говори в колежа Бруклин студентите издигнаха плакат с надпис: „Ястреб, Гълъб или Бъзливец“?

Тази подигравка засегна Боби и смая Джордж. Сега обаче той опита да гледа оптимистично.

— Това означава, че искат той да се кандидатира! — заяви той. — Знаят, че е единственият кандидат, който може да обедини стари и млади, черни и бели, богати и бедни, да застави всички да работят заедно, за да приключат войната и да дадат на черните справедливостта, която те заслужават.

Устните на Уилсън се изкривиха презрително, но преди той да може да залее с надменност идеализма на Джордж, влезе Боби и всички седнаха да закусват.

Мнението на Джордж за Линдън Джонсън се промени. Джонсън бе започнал толкова добре — прокара Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965 година и планираше Войната срещу бедността. Джонсън обаче не можа да схване външната политика, както беше предсказал Грег, бащата на Джордж. Джонсън знаеше единствено, че не иска да бъде президентът, който е предал Виетнам на комунистите. Съответно беше безнадеждно затънал в една мръсна война и непочтено съобщаваше на американския народ, че я печели.

Думите също се бяха променили. В детските години на Джордж „черен“ беше вулгарна дума, „цветнокож“ по-изискана, а учтивата — „негър“ — бе изписвана от либералния Ню Йорк Таймс винаги с главна буква, както „Евреин“. Сега „негър“ се смяташе за снизходителна дума, „цветнокож“ за половинчата, и всички говореха за черните, за черната общност, черната гордост и дори за черната сила. Заявяваше се, че черното е красиво. Джордж не беше сигурен какво е значението на думите.